Читать «Валънтайн Понтифекс» онлайн - страница 116

— Валънтайн!

Лице на педя от неговото. Очи, впити в неговите. Нечий глас произнасяше име, което му се струваше познато.

— Валънтайн! Валънтайн!

Нечия ръка го сграбчи над лакътя. Разтърси го.

Чие лице? чий глас? Чия ръка?

— Изглежда е в транс, Елидат.

Друг глас. По-слаб, по-ясен. Карабела? Да, Карабела. Коя беше Карабела?

— Тук недостига въздух. Пясъкът запуши вентилаторите. Ако не се издавим, ще се задушим!

— Можем ли да излезем?

— През аварийния изход. Трябва да го измъкнем оттук. Валънтайн! Валънтайн!

— Кой е?

— Елидат. Какво ти е, валънтайн?

— Нищо. Нищо ми няма.

— Изглеждаш полузаспал. Стани, Валънтайн! Стани! Флотерът ще потъне.

— А?

— Моля те, послушай го, Валънтайн — произнесе другият глас, тихият глас на Карабела. — Ще се спасим само ако излезем оттук и доплуваме до брега. Единият флотер потъна, другият не се вижда и… О, моля те, стани Валънтайн! Дай ми ръка и да излизаме…

Да, само да не спира. Валънтайн усети слаб полъх и шумолене на пясък. Да, трябва да стъпи тук, после там… Стъпка… стъпка… да се задържи… Трябва да дръпне…

Той се изкатери като автомат, като все още смътно проумяваше какво точно става, докато най-после се показа от аварийния отвор.

Внезапен порив от свеж въздух — горещ, сух, наситен с пясък буквално го зашлеви. Той отвори уста, вдиша пясък, задави се, плю. Но се събуди. И се вгледа в раздраната от бурята нощ.

Мракът беше плътен. Странното светещо кълбо се беше смалило, но пясъчната вакханалия беше в разгара си, заслепяваше очите, криеше от погледа бреговете. Флотерът се беше килнал на една страна сред бесния хаос на реката, а от останалите машини нямаше и следа. На Валънтайн му се стори, че вижда над водата да се показват главите на двама души, но това не беше сигурно.

— Скачай, Валънтайн! — произнесе гласът на Елидат.

— Почакай — извика той. — Огледа се и видя зад себе си бледата и уплашена, почти зашеметена Карабела. Пресегна се към нея и я издърпа при себе си на ръба. Двамата се хванаха за ръце и скочиха долу.

Водата беше като гумена. След миг Валънтайн усети, че се откъсва от Карабела и потъва все по-дълбоко. С мъка успя да си проправи път към повърхността и повика по име Карабела, Елидат, Слийт, но всуе. А пясъкът се сипеше като уморителен дъжд и сгъстяваше реката до дяволска мътилка.

Валънтайн си помисли, че ако продължава така, би могъл да стигне и пеш до отвъдния бряг.

Различи вляво да се мержелее грамадата на флотера, който хлътваше все по-навътре, макар и бавно поради странната, подобна на пудинг консистенция на реката. И все пак той неизбежно щеше да потъне и да предизвика около себе си гибелен водовъртеж. Валънтайн яростно заплува настрани, като непрекъснато се оглеждаше за спътниците си.

Флотерът потъна и надигналата се голяма вълна перна Валънтайн и го потопи, но той успя да изплува и пак беше завлечен надолу от нова вълна и последвалия водовъртеж. Дробовете му горяха — пълни с вода? Пълни с пясък? Завладялата го на борда на потъващия флотер безмерна апатия беше изчезнала. Той риташе, въртеше се, бореше се да се задържи на повърхността. Сблъска се с някого в тъмата, хвана се за него, изпусна го, отново потъна. Този път имаше чувството, че никога вече няма да изплува. Но усети как нечии силни ръце го грабнаха и задърпаха, и се отпусна защото разбра, че е грешка така неистово да се съпротивлява на реката. Спасителят му го пусна и се изгуби в нощта, но сега Валънтайн видя, че е близо до единия от бреговете, и замаяно, уморено се изтласка напред, докато усети под нозете си дъно. Бавно, сякаш стъпваше сред сироп, той се добра до брега и падна по очи в калта. Идеше му да се зарови като громуорка в мократа земя и да изчака бурята да отмине.