Читать «Валънтайн Понтифекс» онлайн - страница 118

— Но за какво? — смаяно попита Карабела. — За какво?

— Няма значение, скъпа — отвърна той и поклати глава.

— Нима обвиняваш себе си за случилото се тази нощ?

— Обвинявавам се за много неща, от които случилото се сега е само малък дял, макар за мен да е същинска катастрофа. Светът ми беше даден да го управлявам, а аз го докарах до разруха.

— Не, Валънтайн! — извика Карабела.

— Прекалено сте суров към себе си, милорд! — възкликна Слийт.

— Така ли? — със смях попита той. — Половината Зимроел гладува, роят се лъжекоронали, метаморфите напират да си уредят твърде закъснелите сметки, ние киснем до Пиурифейн с пясък в гушите и половината ни хора са издавени и… и… Гласът му започна да се пропуква. С усилие го овладя и добави: — Нощта бе чудовищна, капнал съм, тревожа се за Елидат. Но като говоря така едва ли ще го намеря, нали? Май ще е най-разумно да си отдъхнем и на сутринта да започнем да оправяме всичко, което е поправимо. Прав ли съм?

— Да — каза Карабела. — Звучи разумно, Валънтайн.

Прекараха една дълга безсънна нощ налягали един до друг на пясъка. А когато зората плахо се промъкна откъм Гихорна, Валънтайн видя на тази ранна сива светлина потресаваща картина: обезлистени дървета, пластове пясък наместо плодородна почва. На отсрещния бряг стоеше флотерът на Тунигорн и Елидат с охлузена и надупчена, неузнаваема метална обвивка. Единственият останал от кервана на Валънтайн флотер лежеше на една страна като изхвърлен от вълните морски дракон.

Четири-пет оцелели седяха на брега отсреща. Още половин дузина, главно скандари от короналската гвардия бяха на лагер по-надолу на същия бряг, на който бе и Валънтайн. Неколцина вървяха покрай реката, като явно търсеха тела и ги оставяха при останалите, оставени до обърнатия флотер. Валънтайн все още таеше надежда, че старият му приятел е жив. Изпита пълна опустошеност, когато скоро след разсъмване един скандар донесе Елидат мъртъв.

— Къде го намери? — попита Валънтайн.

— На близо километър оттук, милорд.

— Остави го при останалите и се погрижи да изкопаеш траповете. Ще погребем всички на височинката, която гледа към Стейче.

— Да, милорд.

Валънтайн се взря в Елидат, чиито очи бяха склопени, а на устните се четеше усмивка, а може би гримаса.

— Снощи приличаше на старец — каза Валънтайн на Карабела. И се обърна към Тунигорн: — Нали и на теб ти се видя доста състарен? А сега отново изглежда млад, нали?

— Аз съм виновен за смъртта му — каза Тунигорн с глух, празен глас.

— Как така? — остро попита Валънтайн.

— Аз го повиках от замъка Връхни. Ако си беше стоял там…

— Престани, Тунигорн. Не говори повече за това.

Но вцепенен, сякаш изпаднал в транс, Тунигорн продължи:

— Той щеше да стане коронал след твоето слизане в Лабиринта и да управлява дълго и мъдро, а сега… а сега…

— Той нямаше да стане коронал, Тунигорн, и го знаеше, и беше доволен — тихо каза Валънтайн. — Хайде, стари приятелю, с тези неразумни приказки правиш тази смърт още по-тежка за мен. Тази утрин той е при Извора, колкото и да исках това да се случи след седемдесет години. И вече нищо не може да се промени. А ние, които преживяхме тази нощ, имаме да вършим доста работа. Така че да започваме, Тунигорн.