Читать «Валънтайн Понтифекс» онлайн - страница 114

— Почакай — спря го Валънтайн с рязък жест. — Трябва да науча доста неща. Как е възможно да си тук, Елидат?

— Дойдох да ви моля да не отивате към своята гибел, милорд.

— Защо смяташ, че съм се упътил към гибелта?

— Чух слухове за преговори с метаморфите.

— Взех това решение наскоро, а ти си напуснал Замъка седмици, месеци дори преди то да ми хрумне. — Така ли ми служиш, Елидат? Зарязваш поста си, за да пропътуваш самоволно половината свят и да се бъркаш в моята политика.

— Мястото ми е тук, Валънтайн.

Валънтайн се намръщи.

— От обич към теб те приветствам и прегръщам. Но бих предпочел да не си тук.

— Аз също — отвърна Елидат.

— Милорд — каза настойчиво Слийт. — Бурята ни връхлита! Моля ви…

— Да, бурята — каза Тунигорн. — Пясъчната гихорнска буря не е шега. Гонеше ни по петите и най-късно до половин час ще ни стигне, милорд!

Валънтайн усети стягане в гърдите. Бурята, бурята! Наистина положението беше сериозно, но той искаше да узнае толкова много неща…

— Сигурно сте видели и останалите. Лизамон, Делиамбър и Тизана в безопасност ли са?

— Вземат предпазни мерки. И ние трябва да сторим същото. Най-добре ще е да се укрием във вътрешността на джунглата, преди да започне най-лошото…

— И аз това предлагах — вметна Слийт.

— Чудесно — каза Валънтайн. Нареди на Слийт да се заеме с подготовката на флотерите за преминаване на реката и попита Елидат: — Кой управлява вместо теб в Замъка?

— Регентски съвет. Спрях се на Стазилейн, Дивис и Хисун.

— Хисун?

Лицето на Елидат пламна.

— Смятах, че искаш той бързо да расте в йерархията.

— Да, така е. Добре си направил, Елидат. Но подозирам, че някои хора не са били във възторг.

— Вярно е. Принц Манганот, херцогът на Халанкс и…

— Няма значение. Знам кои са — каза Валънтайн. — След време ще променят мнението си.

— И аз мисля така. Момчето е изумително. Наблюдателно, умно, с чувство за собствено достойнство. Умее да се учи от грешките си. Напомня ми донякъде теб на неговите години.

Валънтайн поклати глава.

— Не, Елидат. Той е съвсем различен и май точно това ценя най-много. — Усмихна се и допълни: — Разбираш какви са намеренията ми за него, нали?

— Мисля, че да.

— Това смущава ли те?

— Не, и ти го знаеш — отговори спокойно Елидат.

— Да. Знам — каза Валънтайн и побърза да се извърне, за да скрие блесналата в очите влага.

Вятърът, който носеше пясък, със зловещ вой връхлетя върху горичката точно на изток и като с невидими ножове и разряза на парцали широките листа на дърветата с тънки стъбла. Валънтайн усети как рой песъчинки го жилна по лицето, извърна се и се закри с наметката си. Другите сториха същото. На брега на реката край флотерите кипеше трескава дейност.

— Имам за теб твърде странна новина, Валънтайн — каза Тунигорн.

— А именно?

— Надзорникът, който пътуваше с нас от Алайзор…

— Уай-Юлисаан? Случило ли му се е нещо?

— Шпионин е на променящите се, милорд.

— Какво? — възкликна Валънтайн.

— Делиамбър го издебнал през нощта как беседва мислено с някого. И когато твоят скандар и амазонката го спипали, Уай-Юлисаан започнал да променя формата си като демон в клопка.