Читать «Валънтайн Понтифекс» онлайн - страница 115

— Невероятно! — изфуча Валънтайн. — През всичките тези седмици да влачим с нас шпионин и да го посвещаваме в какво ли не! Как са постъпили с него?

— Канеха се тази вечер да ти го доведат за разпит — каза Тунигорн. — Но заради бурята Делиамбър реши, че е по-разумно да изчакат.

— Милорд! — извика от брега Слийт. — Готови сме да прекосим реката!

— Има и други новини — каза Тунигорн.

— Да тръгваме. Ще ми ги кажеш пътьом.

Забързаха към флотерите, подгонени от безмилостния вятър, под чийто напор се превиваха дърветата. Карабела се спъна и насмалко не падна, но Валънтайн я хвана и здраво я обви с ръка. Толкова беше крехка и слаба, че всеки порив можеше да я отнесе.

— На тръгване от Пилиплок разбрах, че в Кинтор някой си Семпетурн, пътуващ проповедник, се самопровъзгласил за коронал и някои хора го акламирали.

— Нима? — попита едва чуто Валънтайн, за когото новината явно бе дошла като гръм от ясно небе.

— Това не е всичко. В Дюлорн се появил някакъв гхайрог на име Ристимаар, имало лъжекоронал и в Ни-моя, а може би във Велатис или Нарабал.

— Става така, както си мислех — с гробовен тон каза Валънтайн. — Божественият наистина се е обърнал срещу нас. Общността е разклатена. Самото небе се е разкъсало и ще се стовари върху ни.

— Качвайте се, милорд! — извика Слийт.

— Твърде късно — измърмори Валънтайн. — За нас вече няма да има прошка.

Докато се настаняваха във флотерите, бурята връхлетя с целия си бяс. Първо за миг настана странна тишина, сякаш самият въздух се беше подплашил и бе отстъпил мястото си на вакуум, в който не вирее никакъв звук. Сетне се чу глухо гъргорене и връхлетя с вой и ръмжене бурята.

Но Валънтайн вече беше във флотера с Карабела и Елидат. Возилото тромаво се измъкна от дюната и когато стигна до реката, пое по нейната повърхност.

Сред мрака на небето се търкаляше странно валмо от лилаво-зелена светлина, сякаш изтъкано от два запалени слоя въздух. Черните води на реката тревожно набъбваха и се нагъваха от внезапните катастрофални промени в налягането, а бесните ураганни пръски издълбаваха кратерчета като следи от шарка върху повърхността. Флотерът подскачаше като обезумял. Карабела имаше чувството, че се задушава, на Валънтайн му се виеше свят. Каскадите от пясък гравираха прелестни рисунки върху прозорците, но скоро ги матираха. Всичко извън флотера стана невидимо и се чуваше само бумтенето на вятъра и барабаненето на пясъка върху корпуса.

Странно замайващо успокоение обзе Валънтайн, който по мятанията на флотера прецени, че има вероятност возилото всеки миг да се преобърне.

— Тази река е прокълната — каза Карабела.

Валънтайн си помисли, че тя има право. Изглежда реката е омагьосана с черна магия или самата Стейче е някакъв злобен отмъстителен дух, който ще ги издави до един. Но беше странно спокоен.

Реката, която веднъж почти го беше получила, но в последния миг се бе смилила, явно е очаквала своя втори шанс. И сега го беше получила.

Няма значение. В крайна сметка нищо няма значение. живот, смърт, мир, война, радост, скръб — всички тези думи нямат значение, те са просто звуци, празни черупки. Поискали бяха от него да служи — и той бе служил. Правеше всичко възможно. Не клинчеше, не предаваше ничие доверие, не нарушаваше обети. И сега ще се върне при Извора, защото ветровете бяха подлудили реката и тя щеше да ги погълне. но и това нямаше значение. Нямаше.