Читать «Звездният звяр» онлайн - страница 143

— Надявам се, че сте доволна от времето, прекарано тук?

— И още как! За пръв път мога да пазарувам, без да си броя парите. Всеки човек трябва да си има чекова книжка.

— Доставяйте си тази радост. Уверявам ви, че няма да се отрази ни най-малко на годишния бюджет, говоря в буквалния смисъл. Имаме си таен фонд. Вие сте… хм… сираче, нали?

— Сираче по закон. Аз съм Свободно дете под попечителството на Уествилското сиропиталище за Свободни деца. Защо питате?

— Значи сте непълнолетна?

— Зависи от гледната точка. Аз се смятам за пълнолетна, но съдът е на друго мнение. Слава богу, това скоро ще свърши.

— Хм… Добре… Може би трябва да ви кажа, че всичко това ми беше известно.

— И аз така си мислех. За какво става дума?

— Хм… Може би е по-добре да ви разкажа една малка история. Гледали ли сте някога зайци? Или котки?

— Имала съм котки.

— Изпаднахме в затруднено положение с хрошията, позната ви като Глупи. Не, нищо пагубно, договорът ни с хрошиите няма да се промени, Глупи даде обещание в този смисъл. Но все пак… хм… как да ви кажа, ако направим известни отстъпки, на които Глупи държи, ще можем да разчитаме, че Глупи ще изпитва по-добри чувства към нас при бъдещите ни отношения…

— Щом вие смятате така, сигурно е така. За какво става дума, господин Кайку?

— Хм… И двамата знаем, че Джон Томас отдавна отглежда хрошията Глупи като любимо домашно животно.

— Естествено. Много смешно се получи накрая, нали?

— Да, така е. При това Глупи е живял и с бащата на Джон Томас, и с четири поколения роднини преди него.

— Самата истина. Едва ли има по-мило същество.

— Това обаче е само едната от гледните точки, госпожице Сорънсън… госпожице Бети, гледната точка на Джон Томас и на прадедите му. Винаги обаче има поне две гледни точки. От гледната точка на хрошията Глупи тя… той не е бил любимо животно. Тъкмо обратното. Джон Томас е изпълнявал тази роля за Глупи. Хрошията смята, че се е занимавала с отглеждане на момчета от рода Джон Томас Стюарт.

Очите на Бети се разшириха, след което момичето избухна в такъв смях, че едва не се задави.

— Какво говорите, господин Кайку?! Не може да бъде!

— Не се шегувам. Тази гледна точка изглежда доста разумна, като се има предвид колко различна е продължителността на живота при хрошиите и хората. Глупи е отгледал няколко поколения Джон Томас Стюартовци, това й… му?… е било любимото и най-интересно занимание. Доста детинско, но Глупи е бил и все още е дете.

Бети можа да се овладее дотам, че успяваше да говори, без да се смее непрекъснато.

— Отглеждал е Джон Томас Стюартовци значи? Знае ли Джони за това?

— Да, но му го обясних малко по-различно.

— А госпожа Стюарт знае ли?

— Ами… Не сметнах за необходимо да й го казвам.

— Мога ли аз да й го кажа? Искам да видя изражението на лицето й! Джон Томас Стюартовци… Божичко!

— Мисля, че ще бъде жестоко — неловко я прекъсна господин Кайку.

— Сигурно. Добре, няма да го правя. Но нищо не ми пречи да си мечтая за това, нали?

— Всеки човек може да мечтае. Но нека продължим. Глупи, изглежда, е бил напълно щастлив с това невинно занимание. Възнамерявал е да продължи да го прави кой знае колко дълго и занапред. Тъкмо това стана причина да се сблъскаме с любопитната дилема, при която не можехме да накараме хрошиите да си заминат, след като откриха отрочето си. Глупи настоя да отглежда Джон Томас Стюартовци и занапред — каза Кайку и се поколеба какво да каже по-нататък.