Читать «Звездният звяр» онлайн - страница 137

Кауен изгледа госпожица Холц, но тя бавно каза:

— Сигурно може, Ед. Нали ще бъдем с тях!

Кауен сви рамене и се изправи. Джони рече на Бети:

— Няма да се появя пред хора, докато си в тоя вид. Измий си лицето.

— Моля те, Джони! Рисуваха го цели два часа!

— И си дала за това от парите на данъкоплатците, нали?

— Е, да, обаче…

— Измий си лицето, иначе никъде няма да ходим. Не сте ли съгласна, госпожице Холц?

Като изключим обичайния грим, специалната оперативна служителка Холц имаше само едно изрисувано цвете на лявата буза.

— Бети няма нужда от това, още е млада — отговори дълбокомислено тя.

— О, какви пуритани сте и двамата! — с горчивина в гласа каза Бети, изплези се на Джон Томас и се вмъкна в банята. Когато излезе, лицето й бе порозовяло от търкане.

— Е, сега съм чисто гола. Да вървим!

Пред асансьора се сдърпаха отново. Този път спечели Ед Кауен. Качиха се на покрива да вземат аеротакси — щяха да разглеждат града от високо, вместо да ходят по улиците.

— Деца, в последните няколко дни вестниците бяха пълни със снимки и на двама ви. А в този град има повече смахнати, отколкото във вехтошарско магазинче. Не искам никакви произшествия!

— Ако не им бяхте позволили да ме изтормозят, никой нямаше да ме познае по лице!

— Но неговото лице щяха да познаят.

— Можехме и него да изрисуваме. Всяко мъжко лице може да се разхубави с грим!

Но все пак Бети влезе в асансьора и после взеха аеротакси.

— Накъде, шефе?

— Ами… Направете няколко кръга и ни покажете забележителностите. Включете брояча не за разстояние, а за време — каза Кауен.

— Ваша воля. Само че не мога да прелетя над Булеварда на Слънцата. Има парад или нещо такова.

— Знам.

— Вижте какво — намеси се Джони, — закарайте ни до космодрума.

— Не — сряза го Кауен. — Там не.

— Защо, Ед? Още не съм видял Глупи. Искам да го видя. Може да не е добре.

— Всичко друго, но не и това — каза му Кауен. — Корабът на хрошиите е извън сметката.

— Какво, не мога ли да го видя поне от въздуха?

— Не!

— Ама…

— Не му обръщай внимание — каза Бети на Джони. — Ще вземем друго такси. Имам пари. Довиждане, Ед!

— Вижте какво — оплака се пилотът, — мога да ви закарам и до Тимбукту, но не мога да вися над площадката за кацане. Полицаите не си поплюват.

— Карайте към космодрума — примири се Кауен.

Покриващото много акри пространство, определено за хрошиите, беше заобиколено с барикада с изключение на коридора, по който делегацията им бе стигнала до Булеварда на Слънцата, но дори там барикадата се свързваше с други, които се спускаха покрай авенюто чак до административните сгради. Вътре в ограденото място се виждаше апаратът, с който бяха кацнали хрошиите — тромав, грозен, голям почти колкото един земен космически кораб. Джони го гледеше и се чудеше как ли би се чувствувал на планетата Хрошиджъд. Тази мисъл го притесни — не защото се страхуваше, а защото още не беше съобщил на Бети, че заминава. Започна на няколко пъти, но все не излизаше както трябва. Реши, че след като самата Бети не говори по въпроса, значи не знае.

В небето имаше доста екскурзианти, а пред барикадата се виждаше тълпа, макар и не много гъста. Никоя сензация не се задържаше дълго в Главната свободна зона. Жителите й се гордееха, че не се учудват лесно, и наистина на вид хрошиите не представляваха кой знае какво в сравнение с десетина други приятелски настроени раси, някои от които бяха членки на Федерацията.