Читать «Аз съм легенда» онлайн - страница 70
Ричард Матисън
Невил стисна юмруци, заудря фотьойла.
Но в останалата част на писмото, тя не лъжеше. Той бе уверен в това. Не му бяха необходими никакви хапчета, никакви доказателства, нито спомени — той знаеше, че това бе истина, усещаше го интуитивно. Знаеше дори много други неща, за чието съществуване Рут и себеподобните й едва ли се и досещаха…
Отиде до микроскопа, изправи го и прилепи око в окуляра. Искаше отново да погледне, отново да провери взетия образец от кръвта на Рут. Да, той знаеше… А доказателството, което виждаше отдолу върху стъклената пластинка, променяше коренно лицето на заобикалящия го свят. И защо той се бе оказал толкова глупав, че не го беше предвидил, особено след като беше прочел онова изречение стотици, дори хиляди пъти! Защо никога не бе оценил неговото значение! А беше съвсем кратичко, съвсем обикновено изречение, но така заредено със смисъл:
Част четвърта
Януари 1979
Те се появиха през нощта…
Дойдоха с черни коли, въоръжени с пушки, револвери, копия, брадви, прожектори… Изникнаха от дълбините на нощта с пронизителен рев на мотори и дългите белезникави пипала на фаровете им осветиха Симарън стрийт.
Когато пристигнаха, Робърт Невил бе седнал зад шпионката, както обикновено по това време. Той видя как бялата светлина освети восъчнобледите лица на вампирите. Видя настаналото изумление, изригналото безумие. Видя как нечовешките очи се извърнаха от заслепяващата ги светлина.
Едва тогава Робърт Невил отскочи назад. Сърцето му лудо заблъска в гърдите. Не знаеше какво да направи. Набързо му хрумна да грабне пистолетите, да примъкне картечницата, да защити къщата си… После стисна юмруци. Не. От месеци беше решил — нямаше да се съпротивява.
Върна се при шпионката.
Осветена от фаровете на автомобилите и стрелкащите се лъчи на прожекторите, улицата се беше превърнала в арена на отвратително клане. Мъже в черно се нахвърляха върху други мъже, глухо отекваха изстрели. Два вампира се опитаха да избягат. Четирима души ги хванаха, повалиха ги на земята. Други надигнаха копията… Протяжен вой разцепи нощта. Лицето на Невил се сгърчи. Разтрепера се целият като лист.
Облечените в черно мъже знаеха точно какво да вършат. Действията им бяха премерени до последния жест. Видя ги да обграждат седем вампира — шестима мъже и една жена, — да ги хващат за ръцете и да забиват дългите копия в гърдите им. Кръвта бликна, вампирите се свлякоха един след друг.
Невил тръпнеше от ужас. Думите на Рут пронизаха съзнанието му. Нима това бяха представителите на „новото общество“? Опитваше се да асимилира видяното, да убеди себе си, че тези хора бяха принудени да действат така, но в същото време се чувстваше обзет от ужасно съмнение. Онова, което трябваше да направят… Но трябваше ли да го правят
