Читать «Аз съм легенда» онлайн - страница 72
Ричард Матисън
„Няма да оказвам съпротива!“ — рече си, макар че изпитваше огромно желание да го направи — вече вдън душа мразеше мъжете в черно, мразеше техните окървавени копия. Ала твърде отдавна бе взел своето решение. Знаеше, че бяха направили онова, което бяха длъжни — те просто нямаше как да не го направят — макар че можеха да си спестят от злорадото удоволствие и излишната бруталност.
Невил беше убивал от
Ала никой от тях не го извика…
Затаил дъх, Невил видя как желязното острие на тежката брадва затъна дълбоко и разби входната врата. Но какво правеха, по дяволите? Защо просто не му кажеха да излезе навън и се предаде? Той не беше вампир! Той беше човек!…
Чу ги как се нахвърлиха и отзад. Обезумелите му очи засноваха от едната към другата врата. Почувства как сърцето му заблъска в гърдите, сякаш всеки миг щеше да се пръсне. Гледаше озадачено, не можеше да оразумее…
Оглушителният трясък на изстрела го накара да подскочи. Един от тях бе стрелял в ключалката на входната врата, за да я разбие.
Невил най-сетне проумя: те нямаха намерение да го арестуват и да го съдят,
С нечовешко ръмжене, в което имаше и страх, и неописуема ярост, той се втурна към спалнята, преплитайки крака. Затърси опипом в тъмнината, измъкна револвера от чекмеджето на бюрото. Входната врата се повали с грохот.
Тежките стъпки изтрополиха в дневната. Невил заотстъпва в мрака, докато не опря гръб в студената стена. Ръката му трескаво стискаше револвера, насочи го към вратата. Не, сега вече нямаше да им се даде лесно, щяха скъпо да платят за кожата му! Чу някакъв мъж да говори, без да вникне, без да осъзнае какво казваше. После светнаха в хола. Невил още повече се снижи.
„Значи така ми е било съдено — да свърша безславно, като псе…“ — каза си примирен.
Вратата се отвори и в стаята нахълтаха двама мъже с електрически фенерчета. Когато го забелязаха, единият от тях изкрещя:
— Внимавай, въоръжен е!
Изстрелът изплющя сухо — като удар с бич. Куршумът се заби в стената — над главата на Невил. По косите му се посипа мазилка. Тогава пръстът му се вкопчи в спусъка от само себе си, без Невил да го осъзнава. Лумнаха искри, проехтя изстрел. Единият от мъжете се строполи със стон, загърчи се в предсмъртна агония.
После мощен удар сякаш отнесе рамото на Невил. Той се свлече на колене, натисна още веднъж спусъка, изпусна револвера.
— Улучи го! — неистово изкрещя някой.
Невил се опита да вдигне оръжието си. Тежък ботуш го застъпи, друг размаза ръката му. Той усети невероятна болка и… чу как костите му изпращяха.
Брутални ръце го склещиха за подмишниците, дръпнаха го рязко нагоре. Заставиха го да се изправи. Запита се само дали щяха да го убият на място.
„Вирджиния… — успя да си помисли — Ела!… Призови ме!…“
Той искаше да умре. Сега вече — да.
