Читать «Аз съм легенда» онлайн - страница 68
Ричард Матисън
Той изпита желание да направи нещо за нея, да й помогне…
— Елате — каза й. — Ще изследвам кръвта ви.
Усети как тя потрепера в обятията му. Прииска му се отново да я успокои:
— Не се притеснявайте… Сигурен съм, че нищо няма да открия. А ако сте заразена, ще ви лекувам. Кълна ви се, Рут!
Стана, накара я и тя да стори същото. Беше изпълнен с трепетно вълнение, каквото не бе изпитвал от години.
— Няма да ви причиня никаква болка, обещавам. Но ние на всяка цена трябва да узнаем… Така че можем да се заловим за работа. Рут… Ще ви спася или ще умрем заедно… Хайде, елате.
Хвана я за ръката и я задърпа след себе си към спалнята. Тя продължаваше да е напрегната, мълчалива. Едва в стаята видя до каква степен беше уплашена. Притисна я до себе си, погали косите й.
— Успокойте се — заговори й утешително. — Не се страхувайте… След като ви казвам, че
Накара я да седне, след което се зае да приготвя инструментите си. Лицето й бе станало восъчнобледо и тя затвори очи, докато забиваше иглата в вената й…
Ръцете му се разтрепераха. Пусна капчицата кръв върху стъклената пластинка. Едва не изтърва спринцовката, когато прегракналият глас на Рут го запита:
— А какво ще направите, ако съм…
— Още не знам — отвърна й. — Но във всички случаи можем да опитаме нещо.
— Какво?
— Някаква ваксина, например.
— Нали ми споменахте, че ваксините били неефикасни…
— Да, но…
Той пъхна стъклената пластинка под микроскопа. Наведе се напред.
Рут се изправи.
— Робърт, не гледайте там!
Ала той вече беше видял… Очите му бавно се извъртяха към нея.
— Рут… — понечи да й каже.
Дървеният чук го удари в челото.
Остра болка проряза черепа му. Той се свлече на колене. Рут го гледаше обезумяла. Дървеният чук се стовари отново върху му. Невил простена.
— Рут!
На хиляди километри от себе си дочу ридание, въздишка. Беше гласът й, който изрече:
— Казах ви да не…
Опита да се вкопчи в нея, ала чукът за трети път го удари, този път в тила. Ръцете му се хлъзнаха по бедрата на Рут. Ноктите му застъргаха, описаха белезникави, криволичещи бразди по кожата й с
Невил се просна напред и пропадна в дълбоката, безмерна нощ.
Когато отвори очи, къщата бе няма. Космическа тишина обгръщаше всичко наоколо.
Той се надигна с мъка. Главата го болеше, краката му бяха омекнали. Залитайки се довлече до банята. Студената струя на душа го поосвежи.
Какво се бе случило?
Дневната бе празна. Входната врата лекичко беше открехната, отвън се прокрадваха златистите отблясъци на зората.
Рут беше заминала.
Едва в този момент той си припомни…
Върна се в спалнята. Писмото беше оставено на тезгяха, до преобърнатия микроскоп. Той го зачете:
„Робърт,
Сега вече знаете. Знаете, че почти всичко, което ви казах, е било лъжа… Пиша ви това писмо, защото искам да ви спася, ако това е възможно… все още…
Когато ме натовариха със задачата да ви шпионирам, ми беше съвсем безразлично. Въобще не ме бе грижа какво ще стане с вас и живота ви. Имах мъж, Робърт, и вие го бяхте убили…
Сега обаче е различно. Сега знам, че сте бил принуден да вършите онова, което сте направил. Както и ние самите. Ние сме заразени. Но и това вече знаете. Онова, което не знаете, е, че ние ще продължим да живеем. Ние също намерихме начин за оцеляване и бавно, но сигурно сега сме на път да създадем едно ново общество. Ние ще се избавим от всички онези клети създания, с които смъртта си беше послужила, за да ги превърне в жалки марионетки. И колкото и да е огромно желанието ми да ви видя жив, ние може би ще решим да ви убием — вас и подобните вам…“
