Читать «Аз съм легенда» онлайн - страница 69

„Подобните ми? — замисли се Невил… — Значи…“

Но продължи да чете.

„Ще се опитам да ви спася. Ще им кажа, че сте твърде добре въоръжен, за да не ви нападнат веднага. А вие се възползвайте от тази отсрочка, Невил! Напуснете къщата, скрийте се в планините, намерете си сигурно убежище! Ние сме все още една шепа, но рано или късно ще се организираме и нищо от онова, което ще продължа да твърдя пред останалите в бъдеще, не ще им попречи да ви унищожат. Така че не се бавете, тръгвайте веднага!

Знам, че може би няма да ми повярвате. И въпреки всичко, такава е истината, искате или не искате да я приемете: ние вече можем за известно време да издържаме на слънчевата светлина(естествено, загарът на кожата ми беше изкуствен), ние вече се приспособихме към бацила. За да ви го докажа, оставям ви едно от моите хапчета, с които никога не съм се разделяла. Носех ги скрити в колана. Ще разберете, че съставът им е на основата на дефебринирана кръв и на не знам още какъв друг продукт. Кръвта подхранва микробите, а другият продукт им пречи да се размножават. Тъкмо тези хапчета ни позволяват да живеем.

Повярвайте ми и бягайте!… И ми простете, ако можете. Не исках да ви удрям. Мен също ме заболя. Но бях ужасена… Не знаех какво щяхте да предприемете, след като разберете истината… Простете ми и за това, че ви излъгах. Но умолявам ви, повярвайте ми поне в едно — когато ме притискахте в прегръдките си и когато аз ви притисках до себе си, тогава бях искрена, тогава не ви лъжех… Тогава аз ви обичах…

Рут.“

Невил прочете писмото два пъти. Не можеше да повярва в нейния разказ. После приближи до тезгяха и огледа оставеното от нея, кехлибарено на цвят хапченце. Струваше му се, че целият негов свят, изграден с толкова страдание, рухва до основи. А и как да отрече очевидното? Когато за първи път я беше видял, Рут необезпокоявана вървеше под слънчевите лъчи… Беше издържала на теста с чесъна… Загарът на кожата й беше измама (по пръстите и под ноктите му все още имаше следи)… И най-накрая — това хапче…

Той се строполи във фотьойла, погледът му заброди невиждащо. Съзря дървения чук, останал на пода. Бавно, с усилие съзнанието му възстановяваше фактите… Когато за първи път го беше видяла, тя се беше опитала да избяга. Дали не бе хитрост от нейна страна? По всяка вероятност, не. Тя действително бе ужасена — от вида му, от неистовите му крясъци. Но после, веднъж вече успокоена, бе започнала да го лъже. За да го накара да й разкаже, за да разбере. През нощта, узнала достатъчно, бе поискала да си отиде, ала присъствието на Кортман и другите й беше попречило. Той се беше събудил. Той я беше притискал до себе си. Той…