Читать «Аз съм легенда» онлайн - страница 67

— Защо сте облечена?

— Гледах… навън…

— Искала сте да се възползвате от съня ми и докато спя да си отидете?

— Не, аз просто…

— Отговорете!

— Разбира се, че не!… Как можете да си го помислите… При онези, там, отвън…

Той си наля чаша уиски и го изпи на един дъх. „Вирджиния… — замисли се с горчивина. — Винаги Вирджиния… Миналото… Няма ли най-сетне да свърши този кошмар?“

— Тя така ли се казваше? — запита го Рут.

Той отново тръсна глава, взе се в ръце.

— Има ли значение? — отвърна й. — Хайде, вървете да спите…

Тя направи една крачка.

— Извинете ме… Не исках да…

После, най-неочаквано той осъзна, че не искаше тя да си ляга. Желаеше тя да остане при него. Не искаше да остава сам.

— Помислих, че е жена ми… — каза й. — Спях, сънувах и…

Изгълта още една чаша уиски. Неподвижна, Рут продължаваше да го слуша.

— Един ден тя се завърна… — подхвана мъчително той. — Бях я погребал, но тя се завърна. Как да ви обясня, приличаше малко на вас. Опитах се да я задържа при мен. Но тя вече не беше същата, както преди… Всичко, което искаше, бе да…

Задавиха го ридания.

— Жена ми се бе върнала… за да се засити с кръвта ми!

Той изпусна празната чаша, после стана и закрачи из стаята. Рут продължаваше да го слуша, все така неподвижна.

— Наложи се… наложи се и с нея да направя същото, както и с другите. С моята собствена жена…

Гласът му се бе променил коренно.

— Прободох я с ясенов кол в сърцето. Това беше единственото, което можех да сторя, разбирате ли? Аз…

Пое дълбоко въздух, преди да продължи.

— Почти три години изминаха от онази зловеща нощ… Още не съм я забравил… Тя продължава да е все така близо до мен… Каквото и да се опитвам да сторя, не мога да я забравя… Нито мога да свикна с подобна идея, нито да я пропъдя…

Той прокара трепереща ръка из косите си.

— Знам какво си мислите. Но и не мога да имам доверие във вас. Прекалено дълго живях в самота и спокойствие, зазидан в моята черупка. А после, в един миг всичко се сгромоляса… Край на спокойствието, край на самотата…

— Робърт…

Гласът на Рут бе развълнуван, сломен, като неговия.

— Защо трябва да понасяме всичко това? — просто го запита.

Той горчиво въздъхна.

— Не знам. Няма никаква причина, няма и отговор. Така е…

Тя се бе озовала съвсем близо до него. Най-неочаквано, с рязко движение той я привлече до себе си. Заприличаха на дечица, изгубили се в дълбоката, беззвездна нощ, опитващи се така прегърнати да прогонят злото.

— Робърт, Робърт…

Устните им се сляха и той почувства как ръката на Рут се обви край врата му.

Бяха седнали в мрака, притиснати един в друг, сякаш цялата топлина на света се бе спотаила в телата им. Едрите ръце на Невил несръчно галеха косите на Рут.

— Простете ми, Рут…

— Защо?

— Бях твърде груб с вас, не ви повярвах…

— О, Робърт, всичко е толкова несправедливо… Защо сме живи все още? Защо всички не сме мъртви? Иначе би било толкова по-просто…

— Тихо! — успокои я той. — Сега вече всичко ще се оправи…

Усети как тя поклати глава.

— Всичко ще се оправи!

— Нима е възможно?

— Трябва да е възможно — увери я.

От колко време седяха така? Невил всичко беше забравил — мястото, където се намираха, часът… Те просто бяха двама оцелели, които имаха нужда един от друг сега, след като се бяха намерили…