Читать «Аз съм легенда» онлайн - страница 66

Рут потрепера.

— Но… но това е ужасно! — едва успя да изрече.

Той я погледна изненадано. Ужасно! От години бе загубил понятието за подобни неща, думичката „ужас“ вече не го впечатляваше, нямаше никакъв смисъл за него. Беше се преситил…

— А онези, които са… все още живи?

Рут се бе посъвзела, загледа го с любопитство.

— Ами при тях положението е следното — разрежа ли китките им, микробът автоматически се превръща в паразит. Но повечето умират просто така, заради кръвоизлива…

— Просто така?

Тя рязко извъртя глава, но той видя как устните й се свиха.

— Какво има? — запита я.

— Не… Нищо.

Той се усмихна.

— Знаете ли… Свиква се с тия неща. Наистина се налага… Когато живеете в джунгла, там се прилагат законите на джунглата и е безсмислено да търсите законите за правата на човека! Повярвайте ми — онова, което правя, е единственото, което може да се направи! По-добре ли ще е да ги изчаквам да умират, покосени от болестта, и после да се завърнат отново, но много по-отвратителни и ужасни?

Тя закърши нервно ръце:

— Но вие сам казахте, че много от тях са… все още живи. Как можете да разберете, че същите няма да останат такива и след време?

— Вече знам — той беше спокоен. — Вече познавам твърде добре бацила, знам как се размножава. Колкото и дълго да му се съпротивяват, в крайна сметка той взема превес, побеждава ги. Опитах най-различни антибиотици, осъществих стотици експерименти — напразно. Вече е прекалено късно за каквато и да е ваксинация. Техният организъм не може да се пребори с болестотворните микроби и да образува антитела. Повярвайте ми — улицата е задънена. Изход от това положение няма. Ако аз не ги избивам, те рано или късно ще възкръснат и ще се завърнат, за да ме убият. Нямам избор… Какво да правя — това са законите на джунглата…

Двамата замълчаха. За първи път от години насам той се запита дали действително бе толкова сигурен, че е прав. Но нейна беше вината, че в случая си задаваше подобен странен въпрос…

— Действително ли смятате, че не постъпвам правилно? — запита я след дълго мълчание. Беше леко разколебан.

Тя прехапа устни. Мълчеше.

Той настоя.

— Рут…

— Не съм аз тази, която има право да го реши — отвърна му най-сетне.

— Вирджиния!

Призрачната фигура отстъпи в мрака, облегна се на стената в момента, в който дрезгавият крясък на Робърт Невил разцепи нощната тишина.

Той се надигна, седна на дивана. Сърцето му се бе разтуптяло, замъгленият му от съня поглед се опита да разкъса заобикалящата го тъмнина.

— Вирджиния… Ти ли си? — запита отново с треперещ глас.

— Не — отвърна му сянката. — Аз съм… Рут.

Забеляза, че слаб светлинен лъч се прокрадваше в стаята през отхлупената шпионка. Това окончателно го разбуди. Значи, не беше Вирджиния. Тръсна глава.

— Какво сте правили там? — запита я.

— Нищо — отвърна му тя. Усети нервното напрежение в гласа й. — Просто… просто не можех да заспя.

Той светна лампата. Рут продължаваше да стои опряна о стената. Стори му се, че светлината я заслепи.