Читать «Мост през вечността» онлайн - страница 7
Ричард Дэвис Бах
Опита ли се някой да наруши уединението ми с въпроси, аз му отвръщам рязко, за да го стресна и да го накарам да млъкне.
— Пиша писмо до самия себе си отпреди двайсет години: „Онова, което исках да зная, когато бях на твое място.“
Подразни ме, но въпреки това лицето й бе привлекателно, озарено от любопитство, което бе храбро решила да удовлетвори. Тъмнокафяви очи, гладко вчесани тъмни коси, спускащи се по раменете.
— Прочетете ми — каза тя, без да се стресне ни най-малко.
Прочетох й последния параграф дотам, докъдето прекъсваше.
— Наистина ли?
— Назовете нещо, в което сте били влюбени — казах аз. — Нямам предвид просто харесване. Имам предвид страст, която те обладава целия, която не можеш да преодолееш…
— Конете — отвърна веднага тя. — Навремето обичах конете.
— А когато сте били с вашите коне, нима светът не ви се е струвал по-различен? Тя се усмихна.
— Да. Бях кралицата на Южен Охайо. Майка ми трябваше да ме изтегля с ласо от седлото, за да се прибера у дома. Да се страхувам? Ни най-малко! Щом възседнех големия си кон Санди, чувствах, че имам приятел и никой не може нищо да ми стори, докато съм с него. Обичах конете. И Санди обичах.
Помислих, че вече е свършила разказа си, но тя добави:
— Вече няма нищо, което да ме накара да се почувствам така.
Не й отговорих и тя потъна в себе си, върнала се към спомените за Санди. Аз пък се върнах към своето писане.
— А как смятате да изпратите писмо двайсет години в миналото? — попита тя.
— Не зная — отвърнах аз, докато довършвах изречението на страницата. — Но нали ще бъде ужасно, ако Дойде такъв ден, когато ще узнаем как се изпраща нещо назад във времето, а ние нямаме какво да изпратим? Тъй че реших за всеки случай да приготвя пратката. После ще се грижа как ще го изпратя.
Толкова пъти съм си казвал: жалко, че не знаех това, когато бях на десет години, или: ако това ми бе известно на дванайсет години, колко време щях да си спестя, преди да го разбера двайсет години по-късно!
— Закъде пътувате? — попита тя.
— В географски смисъл ли?
— Да.
— По-далеч от зимата — отвърнах аз. — На юг. В Средна Флорида.
— Къде във Флорида?
— И аз не зная. Тръгнал съм да търся една приятелка, но не зная къде точно се намира.
Ето, това беше лайтмотивът на деня, помислих си аз.
— Ще я намерите.
При тези нейни думи аз се разсмях и я погледнах:
— Давате ли си сметка какво казвате всъщност с това „Ще я намерите“?
— Да.
— Обяснете ми тогава.
— Не — усмихна се загадъчно тя. Очите й блестяха толкова тъмни, че бяха почти черни. Имаше гладка кожа с цвят на орех, без нито една бръчица, без следа, която да намеква за истинската й същност; толкова млада, че лицето й още не се бе оформило.
— Значи не, така ли? — отвърнах на усмивката й аз.
Автобусът фучеше по магистралата покрай ферми и от двете страни на пътя пъстрееше цялата палитра от цветове на есента. Това поле е удобно за приземяване с моя биплан, казах си аз. Вярно, че имаше телефонни жици покрая, но „Стрелата“ щеше да се промъкне и да се приземи…