Читать «Мост през вечността» онлайн - страница 5

Спуска се нощният хлад и аз отново си мисля за същия негов въпрос, и ето че внезапно нещо се обръща в мен. Нима наистина правя точно онова, което най-много желая на света?

— Не!

— Каква изненада! — би възкликнал Шимода. — И как да разбирам това?

Аз започвам да мигам, преставам да си въобразявам и заговарям на глас:

— Ами разбирай, че прекратявам със скитането! Ето в този миг съзерцавам последния си огън на открито. Онова момче от Ръсел, което се качи в биплана по мръкнало, беше моят последен пътник!

Опитвам се отново да изрека това:

— Приключвам със своя скиталчески живот. Стъписано онемявам. Главата ми е гъмжило от във първия момент изпитвам вкуса на неизвестността, пред която се изправям, нещо непривично за мен. Какво ще правя отсега нататък? Какво ще стане с мен?

След чувството, че губя сигурността на своето скиталческо съществуване, изведнъж усещам ново, неизпитано удоволствие от неизвестността, което се надига в мен от дълбините на моето същество и ме облива като прохладна вълна. Та аз не зная какво ще правя утре!

Когато се затваря една врата, друга, казват, се отваря. И ето че виждах да се затваря вратата с надпис СТРАНСТВАЩ ПИЛОТ и зад нея остават кошове и кутии с приключения, които бяха променили досегашния ми живот и ме бяха превърнали в онова, което съм. Дошло беше времето да поема по-нататък. И къде ли е онази отворена врата, която ме очаква?

Ако точно в този момент бях една напреднала душа, казвам си, ако аз самият, а не Шимода, бях напреднала душа, какво ли щях да кажа сам на себе си?

Само след миг вече знаех, какво щях да си кажа: „Огледай се наоколо, Ричард, и се запитай: Кое в тази картина не ти харесва?“

Аз се огледах наоколо в мрака. Не ставаше дума за небето. Какво може да не харесва на човека, когато вижда звездите като избухнали диаманти на хиляди светлинни години над главата си, а той гледа на целия този блясък, сгушен на сигурно? Какво можеше да не харесва на човека в един толкова стар и верен самолет като „Стрелата“, който е готов да те заведе по всяко време където си поискаш? Тук не можеше да има място за недоволство.

Онова, което липсваше в картината, бе ето какво: Нея я няма до мен. И аз спешно трябва да направя нещо!

По-спокойно, Ричард, казах си аз. Поне веднъж не постъпвай в типичния си стил — не прибързвай, моля те! Много те моля. Първо помисли. Помисли внимателно.

Едно беше сигурно. Имаше още един въпрос, въпрос, който не бях задал на Доналд Шимода, въпрос, на който той не беше ми отговорил.

Защо най-посветените личности, тези, чиито учения се превръщат в религии, просъществували векове наред, защо тъкмо те винаги са живели сами?

Защо никога не ги виждаме край сияйни съпруги или съпрузи, нито мистични сродни души, които да споделят духовния им път и тяхната любов? Те всички са били обкръжени от ученици и последователи, както и от любопитни — онези, малцината, на които толкова много се възхищаваме, те са били обградени само от хора, дошли да получат от тях лек и светлина. Но често ли се случва да Видим до тях сродните им души, възхитителните и силни техни любими, които да споделят пътя им? Може би все пак това става понякога? Може би е известен някой и друг такъв случай?