Читать «Мост през вечността» онлайн - страница 8
Ричард Дэвис Бах
Коя ли бе непознатата до мен? Дали бе изпратена като космическа насмешка над страховете ми, като случайност, която да разсее моите съмнения? Може би. Всичко е възможно. Възможно е да е Шимода зад маска.
— Обичате ли да пътувате със самолет? — попитах аз между другото.
— Ако обичах, щях ли да съм в този автобус? Само като си помисля и ме обзема страх — отвърна тя. — Самолет ли! — тръпка премина през нея и тя тръсна глава. — Мразя да летя. И тя отвори дамската си чантичка и понечи да измъкне нещо оттам.
— Имате ли нещо против да запаля цигара? Аз инстинктивно потръпнах.
— Нещо против цигара ли? Моля ви, госпожо…! — опитах си да й обясня, без да я засегна: — Нима искате да кажете… че ще бълвате дим сред малкото въздух, който ни е даден? Че ще ме принудите, мен, който нищо лошо не съм ви сторил, да дишам този дим? — Ако тя беше Ши-мода, това щеше да й бъде достатъчно, за да разбере какво е отношението ми към цигарите.
Думите ми направо я смразиха.
— О, извинете — пророни накрая тя. Взе си чантичката и се премести някъде по-далеч. Беше обидена, ядосана и разочарована.
Жалко. Такива тъмни очи.
Взех отново писалката, за да продължа да пиша на момчето от миналото. Какво можех да му разкажа за това как човек да намери своята сродна душа? Писалката дълго стоя неподвижна над листа хартия.
Израснал съм в къща, оградена с плет и в плета имаше бяла врата от гладко дърво с две дупки, изрязани долу в дървото, за да вижда кучето през тях. Една нощ, когато луната се бе издигнала високо и аз се прибирах късно от училищните танци, спомням си, че спрях с ръка на вратата и тихо промълвих на себе си и на жената, която щях да обичам — толкова тихо, че дори и кучето да не може да ме чуе:
— Не зная къде се намираш в този момент, но зная, че живееш някъде на земята и един ден ще докоснеш тази врата точно тук, където я докосвам аз сега. Ръката ти ще докосне същото дърво ето тук! После ще влезем двамата и наше ще е цялото бъдеще и минало и ще бъдем единствени един за друг. Не можем да се срещнем сега, не зная защо. Но един ден ще постигнем отговора на своите въпроси и ще бъдем обладани от нещо толкова сияйно… И всяка моя стъпка ме приближава до моста, който трябва да прекосим, за да се срещнем. Дали това ще стане скоро? Моля те, отговори.
Толкова неща от детството ми са потънали в забрава, но онзи миг пред вратата се е запечатал в паметта ми дума по дума.
Какво мога да кажа на онова момче за нея? Скъпи Дик: Знаеш ли, двайсет години минаха отдавна, а аз съм още сам.
Оставих бележника и се загледах през прозореца, без да виждам. Сигурно неуморното ми подсъзнание има вече готови отговори за него. За мене.
Но онова, което имаше, бяха предимно извинения. Трудно е да откриеш истинската жена, Ричард! Вече не си толкова доверчив, както навремето, съзнанието ти вече е отворено за нещо повече от наличната реалност. Нещата, в които вярваш и за които си готов да умреш, за повечето хора са просто странни или налудничави.
Моята любима сигурно е трябвало да стигне до същите тези неща по свой начин, мислех си аз. Сигурно е разбрала, че светът не е това, което изглежда, че мислите ни раждат нашата реалност, че чудесата съвсем не са нещо невероятно. Ние с нея никога няма да можем да постигнем общ език, освен ако… аз примигнах с очи:
