Читать «Мост през вечността» онлайн - страница 3

Жената насреща ми примигва стъписано.

— Е, хайде, хайде, само се пошегувах — успокоявам я аз. — Този биплан ще си лети още дълго, след като нас отдавна вече няма да ни има. Гарантирам ви!

— Откога мечтая да се повозя на някой от тези…

— Много ще ви хареса, ще видите.

Завъртам витлото, за да включа двигателя, превеждам я в предната кабина и й помагам да си сложи предпазния колан.

Това не е възможно, мисля си. Не е възможно да я няма!

Всеки ден ставам с убеждението, че днес вече ще се появи, а все се оказва, че греша!

След първия полет следват още трийсетина, и ето че слънцето вече залязва на хоризонта. През цялото време летях, приказвах си с хората, докато най-сетне всички си тръгват към къщи, за да вечерят и да споделят нощите си, а аз оставам сам.

Сам.

Дали тя не е моя измислица?

Мълчание.

Минута преди водата да заври, свалям тенджерката от огъня, изсипвам шоколад на прах и го разбърквам с клечка. Мръщя се и си говоря:

— Що за глупак съм аз. Та нима е възможно тя да се появи на някакво такова място.

Набучвам кифличка от миналата седмица на една пръчка и я запичам на останките от огъня.

Що за авантюра е това да скиташ ту тук, ту там с някакъв си стар биплан през 70-те години на XX век, мисля си аз. Навремето това бе рисковано приключение за мен. Сега обаче ми е толкова познато, че сякаш живея сред снимките на стар семеен албум. След стотното превъртане вече мога да го правя със затворени очи. След хилядната тълпа започвам да се съмнявам, че сродните души могат да се открият сред ливадите със сено.

Добри нари се изкарват от тези полети. Едва ли ще умра от глад. Но и нищо ново не научавам. Тъпча все на едно място.

Последния път, когато наистина научих нещо, беше преди две лета. Сред полето се стрелна един златистобял биплан, с който се приземи друг странник, Доналд Шимода  — един Месия, който се бе оттеглил, бивш Спасител на света. Станахме приятели с него и през последните месеци от своя живот той ми разкри някои от тайните на особеното си призвание.

Дневникът, който си водех през онзи сезон, се превърна в книга, която изпратих на един издател и публикувах неотдавна. Опитах се да приложа на практика някои от уроците, които бях научил от него, и наистина изпитанията ми станаха по-редки, но така и не можах да реша проблема със сродната душа, която търсех.

Недалеч от опашката на „Стрелата“ нещо тихо прошумоля, сякаш стъпки се прокрадват в сеното. Заслушвам се, те спират, после бавно отново пропълзяват и ме карат да застана нащрек.

Взирам се в тъмното.

— Кой е там?

Може би пантера? Или пък леопард? В Айова — едва ли. В Айова не са се срещали леопарди от…

Бавните стъпки отново прошумоляха в сеното. Сигурно е… сив горски вълк! Втурвам се към сандъчето с инструментите, грабвам ножа, готов да нападна, но е късно. Само след миг иззад колелото на самолета се подава черно-бялата маска на бандита, със светнали очи, които внимателно ме изучават, и рунтава муцуна, душеща кашона с продукти.