Читать «Мост през вечността» онлайн - страница 4

Не е сив горски вълк.

— Ей ти… здравей… — казвам аз и се присмивам на себе си, задето сърцето ми бие така силно. Правя се, че и намерение не съм имал да се отбранявам. Осиротели миещи ме.чета се издирват и отглеждат като домашни любимци, а след като навършат една година, ги пускат на свобода, но те си остават питомни животни за цял живот. Та нима има нещо лошо в това — да се скиташ по полето и да спреш по мръкнало край някой човек, останал да нощува на открито, и да му поискаш нещо вкусничко за гризкане, докато мине нощта?

— Е, добре дошъл, приятел! Не си ли гладен?

Не бих отказал нещо сладичко, парче шоколад или… малко бонбони? Сигурен съм, че имаш бонбони.

Миещото мече се изправя на задните си крака и започва да души, загледано в мен.

Бонбони наистина са ти останали, можеш да ми ги дадеш, ако не ти трябват.

Вземам торбата и изсипвам посипаните с пудра кубчета върху спалния чувал.

— Хайде, вземи…

Малкото мече шумно се спуска към десерта и си натъпква устата, дъвчейки доволно.

То веднага се отказа от курабиите, които бяха мое производство, но бонбоните изяде докрай, както и пшеницата с мед, след което надигна съда с вода. Поседя, загледано в огъня, докато накрая подсмъркна в знак, че е време да си върви.

— Благодаря, че се отби при мен — казвам му аз.

То сериозно ме поглежда с черните си очи.

Благодаря, че ми даде да похапна. Ти хич не си лош човек. До утре вечер. Курабиите ти бяха отвратителни.

С тези думи пухкавото създание се обръща и започва да се отдалечава, докато опашката му на пръстеновидни ивици се скри в тъмното, а шумът от стъпките му постепенно стихна в сеното, оставяйки ме сам с моите мисли и копнежа по незнайната ми любима.

Мислите ми непрестанно се връщат към нея.

Не е толкова невъзможно да я срещна, казвам си аз. Надеждите ми не може да са чак дотам нереални.

Какво ли щеше да каже Доналд Шимода, ако тази нощ бе тук с мен, под крилото на биплана, ако беше разбрал, че още не съм я намерил?

Сигурно нещо, което се разбира от само себе си. Най-странното в неразрешимите загадки е, че отговорите им са до един прости.

Как ли щеше да реагира Шимода, ако му кажех, че съм я търсил, без да мога да я открия? Сигурно щеше да остане дълго загледан в канелената кифла, за да се съсредоточи, щеше да прокара пръсти по черната си коса и да каже:

— Тъй както си летиш и гониш вятъра, Ричард, от град на град, не ти ли е хрумвало някога, че вместо да я намериш, по-скоро можеш да я загубиш?

Толкова просто. А после щеше да зачака безмълвно да чуе моя отговор.

А пък аз, ако беше тук, ето какво щях да му кажа:

— Е, добре. Щом като няма да я намеря, като летя над хоризонта, предавам се. Ти кажи, какъв е начинът.

А той щеше да присвие очи, подразнен, че питам него, а не себе си.

— Отговори ми, тъкмо в този момент — щастлив ли си? Нима се занимаваш с онова, което най-много искаш да вършиш на този свят?

А аз по навик щях да му отговоря, че това е така. Живея живота си по най-добрия начин, който ми харесва.