Читать «Мост през вечността» онлайн - страница 2

Зелена земя, зрели жита и соя, ферми и притихнали по пладне ливади — всичко това се люшва и сякаш се взривява във въздушния вихър зад биплана. От долу сигурно всичко изглежда така, сякаш някоя стара летателна машина внезапно е излязла изпод контрол.

Носът рязко се насочва надолу, светът се завихря в пъстроцветен калейдоскоп и се върти лиг върти пред моите тъмни очила.

Колко отдавна ми липсваш, скъпа моя сродна душа, мисля си аз, скъпа моя загадъчна прекрасна любима? Може би именно днес най-сетне случаят ще те доведе в Ръсел, щата Айова, аз ще те хвана за ръка и ще те поведа из полята със сено от люцерна и ние дълго ще вървим така. Ти ще преминеш през тълпата, без дори да знаеш защо, любипитна да погледаш как оживява нещо от миналото, как ярките цветове кръжат във въздуха.

Бипланът се спуска надолу с гръм и трясък. Всяка секунда вихърът става все по-неудържим, плътен и гръмък, превъртам още веднъж… ето така… спирам.

Издърпвам ръчката напред, натискам десния педал и превъртам кормилото отляво напред. Размитите очертания започват да се открояват по-ясно, един кръг, после два, след което въртенето прекратява и ние се спускаме право надолу с най-голяма скорост.

Днес тя трябва да се появи, мисля си аз, защото сигурно тя също е самотна. Вече е усвоила уроците, които е трябвало да усвои сама. И защото на света има един човек, към когото съдбата я води, и той в момента лети на този биплан.

Рязко спирам, газта е на нула, изключвам двигателя, перката престава да се върти… спускам се плавно и безшумно към земята, точно пред тълпата от хора.

Щом я видя, веднага ще я позная, мисля си аз в светло очакване, разбира се, че на минутата ще я позная. Около биплана са се скупчили мъже и жени, цели семейства с раници за пикник, деца на велосипеди — и всички са вперили поглед към мен. Недалеч от децата — две кучета.

Измъквам се от кабината, оглеждам хората, които са ми много симпатични. Вслушвам се във вътрешния си глас, някак странно дистанциран, и в същото време търся с поглед да я зърна някъде сред тълпата.

— Елате насам да се насладите на Ръсел от въздуха! Порадвайте се на това как плува сред полята на Айова! Последен шанс, преди да паднат снеговете! Елате горе, където летят само птиците и ангелите…

Неколцина от хората се разсмиват и започват да ръкопляскат на някого, насърчавайки го пръв да се качи. Някои от лицата изразяват подозрителност, удивление; други са нетърпеливи, готови за приключение; едни са красиви, любопитни, заинтригувани. Но лицето, което търся, го няма.

— Убеден ли сте, че този полет не крие никаква опасност? — пита една жена. — Гледах ви и ми се стори, че е доста рисковано да се качи човек на този биплан!

Лицето й има тен, очите са кафяви и ясни — тя май копнее забележката й да се окаже основателна.

— Давам ви пълни гаранции, мадам, ще полетите леко като пухче от магарешки бодил. Моята „Стрела“ извършва полети от 24 декември 1928 година насам — все ще издържи още едно кръгче, преди да грохне съвсем…