Читать «Бягство от сигурността» онлайн - страница 104

— О, моля те, недей — възкликна тя.

— Ти как си се отнесла към войната във Виетнам, Уки? Според президента тази война е била нещо добро и така са я възприемали по-голямата част от хората. Аз също гледах на нея така, преди да се срещнем. Повечето от нас се чувствахме щастливи, въобразявайки си, че защитаваме една невинна страна от някакъв зловещ агресор.

Но ти не! Онова, което си разбрала за войната, не те е карало да се чувстваш щастлива — и ти си организирала антивоенен комитет, концерти и демонстрации…

— Ричи?

— Да?

— Може би си прав за доброто и злото. Хайде да поговорим утре за това.

— Всеки път, когато кажем: „Чудесно!“ имаме пред-вид, че нашето чувство за благоденствие се е повишило и всеки път, когато кажем: „Проклятие!“ или „О, не!“ искаме да кажем, че чувството ни за благоденствие е намаляло. Всеки час ние проверяваме кое е добро и кое зло, правилно и неправилно. Можем да се вслушваме в себе си всяка минута и да проследим собствената си етика!

— Сънят е нещо добро — каза тя. — Сънят би ме направил щастлива.

— Ако тихо си лежа и обмислям всеки пример, за който мога да се сетя, като установявам „Прави те щастлив“ за всичко добро, правилно, чудесно, прекрасно, страхотно и „Прави ме нещастен“ за всичко зло, лошо, неправилно, ужасно, грешно, некрасиво — това ще ти попречи ли да заспиш?

Тя се сви до мен и зарови глава във възглавницата.

— Не, особено ако не мигаш. Аз тихо се усмихнах в тъмното.

Едва се бях унесъл в сън и главата ми още гъмжеше от примери за добро и зло…

— Направо не мога да повярвам, че мислиш нещо подобно! Значи доброто е това, което те прави щастлив, така ли?

— Можеш да вярваш или не, Дики — казах аз. — Да мислиш не е престъпление.

— Но ако беше, пак нямаше да се откажеш от него.

Хълмът бе по-зелен от всякога и надолу по склона цъфтяха цели лехи от дребни цветенца, повечето жълти и сини, които Леели би могла веднага да разпознае.

— Откъде знаеш какво мисля? — попитах. — Нима съм ти дал ключ към своето съзнание? Да не би да наблюдаваш всичко, което правя?

Вместо камък, той безмълвно ми подаде модел на планер с дължина на крилата дванайсет инча и бучка глина на носа за равновесие.

— Нищо не наблюдавам — отвърна той. — Не мога да видя нищо в твоя живот, освен ако ти не ми позволиш. Но напоследък зная онова, което научаваш. Това не ми се беше случвало преди.

Дали не беше някакво нарушаване на личната ми свобода, че той толкова се приближаваше към моето съзнание? Дали не бях неспокоен от това, че той започва да разбира нещата, които разбирам аз в момента на научаването им? Усмихнах се.

— Значи растем.

Той ме погледна изненадан.

— Не и аз. Не помниш ли, аз съм деветгодишен, Ричард, и ще остана такъв.

— Защо тогава искаш да знаеш всичко, което зная аз, ако не за да го изпробваш в живота с всички предимства, но без грешките?

— Не съм казвал, че искам да живея по този начин, казах само, че искам да зная, как се чувства човек, когато живее така. За мъжа, в който ще се превърна аз, вследствие на това, което съм научил от теб, аз ще бъда деветгодишен, както съм и за теб. Кажи ми истината… Не зная как да се отнасям към доброто и злото, а ми е необходимо да разбера.