Читать «Бягство от сигурността» онлайн - страница 102

— Ами какво правя сега? — поисках да я изпитам аз. Тя се вслуша в тишината.

— Примигваш с клепачи.

— НО НИМА Е ВЪЗМОЖНО НЯКОЙ ДА РАЗБЕРЕ ДАЛИ НЯКОЙ ДРУГ МИГА С КЛЕПАЧИ, КОГАТО Е ТЪМНО!

Тишина. После шепот.

— Трябва ли да се извиня, задето имам добър слух?

Въздъхнах.

Тих, предизвикателен шепот.

— Е, нямам намерение да се извинявам.

— А сега какво правя? — попитах я.

— Не зная.

— Усмихвам се.

Тя се обърна с лице към мен и взе ръката ми, обвивайки я около тялото си в нощта. — Какви мисли са те събудили по това време?

— Ще ми се смееш.

— Няма да ти се смея. Обещавам.

— Мислех за доброто и злото.

— О, Ричи! Да се събудиш в три часа през нощта от мисли за доброто и злото?

— Подиграваш ли ми се? — попитах. Тя омекна.

— Само питам.

— Да.

— И какво мислеше?

— Че сега най-сетне разбирам… те не съществуват.

— Доброто и злото не съществуват, това ли искаш да кажеш?

— Това.

— А какво съществува тогава?

— Щастие и нещастие — отвърнах.

— Значи щастието е добро, а нещастието е зло?

— Абсолютно субективно. Всичко идва от главата ни!

— Какво тогава е щастие и нещастие?

— Какво означават те за теб самата?

— Щастието е радост! Огромно удоволствие! Нещастието е потиснатост, безнадеждност, отчаяние.

Трябваше да се досетя. Предполагах, че тя ще каже онова, което мисля и аз: щастието е чувство за благоденствие, нещастието е отсъствието на такова чувство. Но моята жена винаги е била по-емоционалната от нас двамата. Казах й моето определение.

— Мислиш ли, че чувството за благоденствие е достатъчно, за да бъде човек щастлив? — попита тя.

— Нужно ми е определение, в което да не се чувства петдесетфутова пропаст между върха на щастието ц дъното на нещастието. Ти как би нарекла междинното състояние между едното и другото?

— Бих го нарекла добруване.

— Аз не признавам добруване, признавам само благоденствие.

— Добре, и по-нататък?

— Помогни ми да открия поне една ситуация, при която понятие като Добро да не се определя по същността си чрез онова, което „ме нрави щастлив“, както и ситуация, при която Злото не се определя като онова, което ме „прави нещастен“.

— Любовта е добро — каза тя.

— Любовта ме прави щастлив — отвърнах аз.

— Тероризмът е зло.

— Можеш да дадеш и по-добър пример, скъпа. Тероризмът ме прави нещастен.

— Добро е, когато се любим — каза тя и се притисна до мен в тъмното със своето топло тяло.

— Това ни прави щастливи — казах аз, като отчаяно се борех да запазя разсъдъка си. Тя се отдръпна.

— О, Ричи, какво искаш да докажеш?

— Както и да го мисля, излиза, че моралът се определя от нас самите!

— Разбира се, че се определя от нас — каза тя. — И затова ли си се събудил посред нощ?

— Не разбираш ли, Уки? Доброто и злото не са онова, което ни казват нашите родители, нито онова, което проповядва църквата, нито държавата, нито който и да било! Всеки от нас решава въпроса за доброто и злото сам, автоматично, избирайки онова, което желае да прави.

— Охо! — възкликна тя. — Моля те никога да не пишеш нито една дума по този въпрос.

— Само си мисля. Струва ми се странно, че не мога да намеря начин да престана да мисля за това.