Читать «Сълзата на боговете» онлайн - страница 40

— Яжара!… Уилям! — извика той на пресекулки. — Помогнете ми!

— Насам! — долетя мощният глас на Уилям. — Близо си!

Без да се колебае, Джеймс затича натам, откъдето бе долетял гласът. Опитваше се да прескача пламъците, но докато стигне външната врата, стъпалата му бяха сериозно обгорели. Децата също надаваха болезнени писъци, но поне бяха живи. Осъзнал, че най-сетне се е измъкнал, Джеймс рухна на паважа, раздиран от болезнена кашлица.

Две от жените веднага поеха грижата за пострадалите дечица, а Яжара коленичи до Джеймс, за да огледа раните му. След малко каза:

— Нищо сериозно!

— Лесно ти е на тебе — изсумтя Джеймс, втренчил в нея насълзените си очи. — Да знаеш само как боли!

Яжара извъди малко бурканче от чантичката си и каза:

— Това ще ти помогне да не усещаш болката, докато те отведем при някой знахар или монах.

— Какво е? — попита намръщено Джеймс, докато Яжара му мажеше раните.

— Мехлем от пустинно растение, което се среща в покрайнините на Джал-Пур. Моите сънародници го използват за лечение на рани и изгаряния.

Джеймс стана и се огледа.

— Изпуснахме го, нали?

— Да — отвърна Уилям. — Погледни. — Той посочи отсрещния край на улицата, където войници от градската жандармерия разблъскваха тълпата, за да направят място на верига мъже, които си подаваха кофи с вода. Сиропиталището не можеше да бъде спасено от пламъците, но хората се опитваха да преустановят разпространението на пожара из целия квартал. — Това са постовите от градската порта. Предполагам, че негодникът се е измъкнал необезпокояван.

— Що за чудовище би подпалило сиропиталище, за да се измъкне в суматохата? — попита Яжара.

— Същото, което би взривило тъмницата, за да проникне в нея — отвърна Джеймс. — Но по-добре да се върнем и да установим заради кого е станала тази работа. — Той закрачи обратно към разрушената тъмница.

От двореца бяха дошли войници, за да подсилят градската жандармерия около затвора. Джеймс току-що бе узнал, че шерифът Уилфред Мине и шестима от хората му са загинали. Джонатан, синът на шерифа, стоеше насред централното помещение и оглеждаше опустошенията. Джеймс наскоро бе вербувал младия мъж да работи за новоизграждащата се шпионска мрежа на принца. Скуайърът положи ръка върху рамото на Джонатан и каза:

— Съжалявам за това, което трябваше да преживееш. Двамата с баща ти не можехме да се наречем приятели, но аз го уважавах, защото беше човек на думата и дълга.

— Благодаря — отвърна пребледнелият Джонатан. — Искам да се прибера вкъщи. А и трябва да съобщя на майка ми.

— Да, разбира се, върви — кимна Джеймс. Не се съмняваше, че скоро Джонатан ще се възстанови от удара. Младежът беше способен и уравновесен и той се надяваше и за в бъдеще да може да разчита на него.

Приближи се Гурут и попита:

— Изпуснахте ли го?

Джеймс показа обгорелите си ръце.

— Негодникът запали сиропиталището.

— Мда, отдавна не си бях имал работа с такова животно — изсумтя Гурут. — Да знаеш само какво е там долу… — Той посочи към подземния етаж на тъмницата.

Джеймс сметна, че ще е най-добре, ако види сам. Кимна на другарите си да го последват и слезе по стълбите. Подземната част на затвора бе разделена с решетки на осем килии — две големи за дребните риби и още шест единични, в които да се държат по-важните престъпници.