Читать «Мъжът, който обичаше кучета» онлайн - страница 22

Ослушах се, но не чух сирени на полицейски лодки. Измъкнах се от шахтата и се сниших на палубата.

Шепнеха двама влюбени, които се натискаха под една лодка. Не ми обърнаха никакво внимание. Тръгнах по палубата, покрай затворените врати на три-четири каюти. Под две от тях се процеждаше светлинка. Ослушах се, но не чух нищо освен отгласите на веселящите се посетители отдолу.

Прикрих се в по-дълбока сянка, поех въздух и го изпуснах във вид на вой, зловещия вой на сив горски вълк, самотен, гладен, далеч от дома и достатъчно зъл за куп поразии.

Отговори ми басовият лай на полицейско куче. Едно момиче изпищя откъм тъмната палуба, а мъжки глас каза:

— Мислех, че всички къркачи на шеллак отдавна са измрели.

Изправих се, извадих пистолета и хукнах по посока на лая, който идваше от една от каютите в другия край на палубата.

Прилепих ухо до вратата и се заслушах в мъжкия глас, който успокояваше кучето. То спря да лае, изръмжа веднъж-дваж и се усмири. В ключалката на вратата, която докосвах, се завъртя ключ.

Бързо се отдръпнах и приклекнах на коляно. Вратата леко се открехна и отвътре се подаде една добре сресана глава. Черната коса блестеше на светлината на мижавата палубна лампа.

Изправих се и цапардосах главата с дръжката на пистолета. Мъжът леко се свлече извън прага и тупна в ръцете ми. Завлякох го обратно в каютата и го бутнах върху една оправена койка.

Затворих вратата отново и я заключих. Дребничко ококорено девойче се беше сгушило върху другата койка.

— Здравейте, госпожице Снеър. Много мъки видях, докато ви намеря. Искате ли да си отидете у дома?

Фермера Светец се претърколи на койката и седна, като се държеше за главата. А после се вцепени и втренчи в мен острите си черни очи. Върху устните му бе изписана някаква гримаса, почти приветлива.

Бързо огледах кабината и не видях кучето, но забелязах вътрешна врата, зад която би могло да бъде. Отново заразглеждах момичето.

Не беше нищо особено — както повечето хора, които създават най-големите неприятности. Седеше свита на койката, прегърнала коленете си. Косата й падаше над едното око. Носеше плетена рокля, чорапи за голф и спортни обувки с широки езици, които висяха отвън. Коленете й бяха голи и кокалести под роклята. Приличаше на ученичка.

Опипах Светец за пистолет, но не намерих нищо. Той ми се ухили.

Момичето вдигна ръка и отметна косата си назад. Гледаше ме така, сякаш бях на няколко пресечки разстояние от нея. После дъхът й секна и тя се разплака.

— Женени сме — тихо каза Светеца. — Мисли си, че възнамерявате да ме натъпчете с олово. Това с вълчия вой беше страхотен номер.

Не отговорих. Ослушвах се. Отвън не се чуваше никакъв шум.

— Как разбра, че сме тук? — попита Светеца.

— Даяна ми каза — преди да умре — отговорих жестоко.