Читать «Мъжът, който обичаше кучета» онлайн - страница 21

— Това корито гази много високо — каза тихо. — Ще трябва да се изкатерим догоре.

Хванах кормилото и задържах носа на скутера опрян в хлъзгавия корпус, а Рижия докопа желязната стълба, прилепена отстрани на кораба, и с пъшкане се надигна в тъмното. Едрото му тяло увисна под прав ъгъл, а гуменките му се хлъзгаха по мокрите метални пръчки.

След малко отгоре нещо изскърца и бледа жълта светлинка се процеди в мъгливия въздух. Откроиха се очертанията на тежка врата и сгушената глава на Рижия в ъгъла.

Аз също се заизкачвах по стълбата. Усилието се оказа почти непосилно. В крайна сметка бездиханно се сгромолясах в някакъв смрадлив мазен трюм, пълен със сандъци и варели. Плъшата сган се разбяга по ъглите. Едрият мъжага прилепи устни до ухото ми:

— Оттук лесно можем да се доберем до стълбичката за котелното. Там има един човек, когото ще поема аз. Горе обаче екипажът значително се увеличава. От котелното ще ти покажа една вентилационна шахта без решетка. Излиза на палубата. Оттам ти си на ход.

— Сигурно имаш роднини на борда — рекох.

— Няма значение. Човек научава туй-онуй, докато се мотае по плажа. Може пък да членувам в група, чиято цел е да потопи старото корито. Бързо ли ще се върнеш?

— Доста е височко да скачам от палубата — отвърнах. — Вземи.

Извадих още банкноти от портофейла си и му ги набутах в ръцете.

Той поклати рижата си глава.

— Тц. Това е за връщането.

— Плащам ти го сега. Дори ако не се възползвам от услугата. Взимай мангизите, че ще се разплача.

— Благодаря, брат. Ти си готино момче.

Провряхме се между сандъците и варелите. Жълтата светлинка идваше от един коридор, който ни отведе до тясна желязна врата. Тя пък — до прохода към котелното. Прокраднахме се по него, спуснахме се по омазнена желязна стълба, чухме свистенето на горелки и сред планини от желязо се отправихме към звука.

Зад ъгъла съзряхме дребен мърляв италианец в лилава копринена риза, който седеше в заварен за пода стол под гола крушка и сричаше вестник с помощта на чифт очила с телени рамки и един черен показалец.

Рижия тихичко се обади:

— Здрасти, Дребен. Как са бамбинките?

Италианецът зяпна и светкавично замахна. Рижия го цапардоса. Положихме го на пода и разкъсахме лилавата му риза на ивици, с които го завързахме и му запушихме устата.

— Не е редно да се удря човек с очила — каза Рижия, — но докато се катериш по вентилационната шахта, ще вдигаш страхотен джангър — за човек, който седи тук, долу. Горе изобщо няма да те чуят.

Казах, че това ме устройва, оставихме италианеца да лежи вързан на пода и намерихме шахтата без решетка. Стиснах ръката на Рижия, казах му, че се надявам да го видя отново и се закатерих по стълбата в шахтата.

Беше студено и тъмно. Мъгливият въздух фучеше надолу и изкачването ми се стори цяла вечност. След три минути, които ми се видяха колкото цял час, стигнах догоре и предпазливо подадох глава от дупката. Наоколо бе пълно с покрити с платнища лодки. Между две от тях се чуваше тих шепот. Откъм долната палуба долитаха мощните пулсации на музиката. Над мен се виждаше само светлинката на мачтата и няколко кисели звезди, които надничаха през тънките пластове на мъглата.