Читать «Мъжът, който обичаше кучета» онлайн - страница 20

Хареса ми, че ми го каза.

— Май си се опитвал да играеш честно — промълвих, докато наблюдавах как подставеният играч и крупието ловко разиграват картите.

Усетих, че Рижия се усмихва зад гърба ми.

— Виждам, че си пообиколил градчето ни. Ето как ще стане. Имам лодка с подводен ауспух. Знам един склад, който мога да отключвам. От време на време прекарвам по нещичко на един тип. Тук малко хора се занимават с тези неща. Това устройва ли те?

Извадих портофейла си, издърпах една двайсетачка и една петачка и му ги подадох. Парите потънаха в катранения му джоб.

— Благодаря — тихо каза Рижия и се отдалечи.

Изчаках малко и тръгнах след него. Беше лесно да го следва човек дори и в тълпа. Толкова беше едър.

Минахме покрай яхтеното пристанище и втория увеселителен кей. След тях светлините намаляха, а тълпата изтъня. От водата изплува къс черен кей, целият заобиколен със завързани за него лодки. Моят човек тръгна по кея.

Спря почти в края, пред една дървена стълба.

— Ще я докарам тук — рече. — Моторът вдига доста шум, докато загрее.

— Слушай — казах разтревожено, — трябва да телефонирам на един човек, а забравих.

— Може да се уреди. Ела.

Той ме поведе още нататък по кея, коленичи, извади връзка ключове и отключи един катинар. После повдигна капака на малък отвор, извади телефонен апарат и вдигна слушалката.

— Още работи — рече с усмивка. — Трябва да е на някои мошеници. Не забравяй после да затвориш катинара.

Той безшумно изчезна в мрака. Десет минути слушах водата да пляска по коловете на кея и по някоя заблудена чайка да профучава в мрака. После някъде далеч избръмча мотор и продължи да бръмчи няколко минути. Нещо издумка в основата на стълбата и един глас тихо извика: „Всичко е наред“.

Бързо се върнах при телефона, набрах един номер и поисках да ме свържат с началника на полицията Фулуайдър. Казаха, че си бил отишъл вкъщи. Набрах друг номер, обади се някаква жена, на която поръчах да го извика. Казах, че се обаждам от полицията.

Отново зачаках, после чух гласа на дебелия началник. Звучеше като човек, натъпкан с печени картофи.

— Да? Не може ли човек да похапне? Кой се обажда?

— Кармади, шефе. Светеца е на „Монтесито“. Много лошо, че е извън твоя периметър.

Той зарева като побеснял, аз затръшнах в лицето му, прибрах телефона обратно в поцинкованата му къщичка и заключих катинара. Спуснах се по стълбата при Рижия.

Големият черен скутер се плъзна по гладката водна повърхност. Ауспухът му не издаваше нито звук, чуваше се само едно постоянно бълбукане.

Светлините на града отново се превърнаха в жълто сияние върху черния гръб на водата, а илюминаторите на добродетелния „Монти“ ставаха все по-големи и ярки вътре в морето.

XI

Обърнатата към морето страна на кораба тънеше в мрак. Рижия още повече заглуши двигателя, ако това изобщо беше възможно, мушна се под кърмата и се прилепи до мазния борд, безшумен като бонвиван в хотелско фоайе.

Високо над главите ни се виждаха двойни железни врати, недалеч от хлъзгавите брънки от корабната верига. Скутерът се отърка о древния борд на „Монтесито“, а водата леко пошляпваше под краката ни. Сянката на едрото бившо ченге се извиси над главата ми. Едно навито въже изфуча в тъмното, закачи се за нещо и падна обратно в лодката. Рижия изпробва здравината му.