Читать «Мъжът, който обичаше кучета» онлайн - страница 13

— Може би ще ти трябва още помощ, Гал — неуверено каза шефът.

— Тц. Само ние двамката сме достатъчни. Очевидно си го бива, щом още е в движение.

— Ами чудесно! — възторжено се съгласи шефът. — Тогава да пийнем по чашка.

Но все още беше разстроен. Забрави кардамоновите ядки.

VII

На дневна светлина местенцето бе самата ведрост. Плътна маса бегонии запълваше пространството под предните прозорци, а около корените на една акация имаше кръгъл килим от теменужки. Алена пълзяща роза изпълваше рамката си от едната страна на къщата, а бронзовозелено колибри изящно надничаше измежду гъстите листа на сладкия грах, израснал върху гаража.

Човек можеше да го вземе за дом на заможна възрастна двойка, заселила се край океана, за да се радва на колкото се може повече слънце в заника на дните си.

Голбрейт се изплю върху бронята на колата ми, изтръска лула, блъсна градинската порта, решително мина по пътеката и смачка с палец изящния меден звънец.

Зачакахме. На вратата се отвори прозорче с решетка и отвътре ни изгледа длъгнесто жълтеникаво лице под колосана сестринска касинка.

— Отваряй! Полиция! — изръмжа едрото ченге.

Издрънча верига, изтропа резе, вратата се отвори. Сестрата бе над метър и осемдесет, с дълги ръце и огромни лапи — идеалният помощник на инквизитора. Нещо се случи с лицето й и аз съобразих, че се усмихва.

— Я, ама това бил господин Голбрейт — изчурулика тя с едновременно писклив и гърлен глас. — Как сте, господин Голбрейт? Доктора ли искате да видите?

— Да, и то бързо — изръмжа Голбрейт и я избута, за да мине.

Тръгнахме по коридора. Вратата на кабинета беше затворена. Голбрейт я отвори с ритник, аз го следвах по петите, а огромната сестра припкаше след мен.

Доктор Съндстранд, пълният въздържател, си вземаше сутрешния аперитив от чисто нова бутилка. Тънката му косица се беше слепила от пот, а костеливата маска, която му служеше за лице, сякаш се бе сдобила с безброй бръчки, които не бяха там снощи.

Той бързо отдръпна ръка от бутилката и ни дари с усмивката на замразена риба. После изломоти припряно:

— Какво е това? Какво е това? Нали бях наредил…

— О, я се стегни — рече Голбрейт и придърпа един стол до бюрото му. — Изчезвай, сестро.

Сестрата изчурулика още нещо, излезе и затвори вратата. Доктор Съндстранд обходи с поглед лицето ми и придоби нещастен вид. Голбрейт подпря и двата си лакътя върху бюрото и сграбчи с ръце увисналата му шия. Загледа втренчено и зловещо гърчещия се лекар.

След, както ми се стори, доста време, попита почти нежно:

— Къде е Фермера Светец?

Лекарят се облещи. Адамовата му ябълка изхвръкна над яката на ризата, а зеленикавите му очи придобиха цвят на жлъчка.

— Не се разтакавай! — изрева Голбрейт. — Знам всичко за мръсното ти болнично заведение — скривалище за престъпници, наркомани и момичета. Сега обаче направи поредната, но фатална грешка с отвличането на частното ченге от големия град. Вече дори и влиятелните ти приятел чета от Лос Анджелес не могат да те отърват. Казвай къде е Светеца? И онова момиче?

Съвсем между другото си припомних, че пред Голбрейт изобщо не бях споменавал за Изабел Снеър, ако нея имаше предвид.