Читать «Мъжът, който обичаше кучета» онлайн - страница 11

Отпихме, а той счупи три-четири ядки. Дъвчехме ги и се гледахме.

— Разказвай сега — каза. — Вече мога да те слушам.

— Чувал ли си някога за Фермера Светец?

— А ти как мислиш? — Той фрасна бюрото с юмрук и ядките подскочиха. — Я колко семчици имало тук. Спец по банковите обири, нали?

Кимнах, като се опитвах да надникна зад очите му, без да се издам.

— Работи заедно със сестра си. Казва се Даяна. Преобличат се като селяни и правят удари в малки провинциални банки. Щатски банки. Затова и прякорът му е Фермера Светец. За сестра му също е обявена награда.

— Как ми се ще да нахлузя белезниците на тази двойчица — убедено каза шефът.

— Тогава, защо, по дяволите, не го направи? — попитах.

Не че подскочи до тавана, но зяпна така силно, че очаквах всеки миг долното му чене да тупне в скута му. Очите му се облещиха като белени яйца. Тънка струйка слюнка се проточи от дебелите гънки на устните му. Той затръшна ченето си с цялата решителност на парен ескаватор.

Ако беше номер, страхотно го изпълни.

— Я пак повтори — прошепна.

Отворих сгънатия вестник, който бях донесъл, и му посочих колонката.

— Виж какво пише за убийството на Шарп. Местният ви вестник не се е справил много добре. Тук пише, че някакъв непознат се обадил в участъка. Юнаците долетели и намерили мъртвец в празна къща. Това са пълни глупости. Аз бях там, Фермера Светец и сестра му бяха там. Твойте ченгета бяха там, когато и ние бяхме там.

— Предателство! — внезапно изрева той. — Предатели в отдела. — Сега лицето му бе станало сиво, като леплива лента-мухоловка. С разтреперана ръка той отново напълни чашите.

Беше мой ред да чупя кардамонови ядки.

Той гаврътна питието си на един дъх и каза нещо по вътрешния телефон. Долових името Голбрейт. Отидох до вратата и я отключих.

Не чакахме много дълго, но достатъчно шефът да обърне още две чашки. Лицето му пооправи цвета си.

После вратата се отвори и едрото червендалесто ченге, което ме бе цапардосало, се намъкна вътре с къса лула, стисната между зъбите, и ръце в джобовете. Затвори вратата с рамо и небрежно се облегна на нея.

— Здрасти, сержант! — обадих се.

Той ме изгледа така, сякаш изпитваше неудържимо желание да ме срита в лицето, само никой да не му дава зор.

— Значката! — изрева дебелият му началник. — Значката! Сложи я върху бюрото! Уволнен си!

Голбрейт бавно се приближи до бюрото и положи единия си лакът отгоре му така, че лицето му се оказа на трийсетина сантиметра от носа на шефа.

— Това пък какво беше? — басово попита той.

— Фермера Светец е бил в ръцете ти, а ти си го оставил да избяга — изрева Шефа. — Ти и онзи тъпанар Дънкън. Позволил си му да ръгне някакво чифте в корема ти и да се измъкне. С тебе е свършено. Уволнен си. Ще видиш работа на куково лято. Дай си значката!

— Кой, по дяволите, е Фермера Светец? — попита Голбрейт невъзмутимо и духна дим в лицето на шефа си.

— Той не знае — проплака онзи. — Той не знае. Виждаш ли с какъв материал трябва да работя.

— Какво искаш да кажеш с това „работя“? — лениво попита Голбрсйт.