Читать «Мъжът, който обичаше кучета» онлайн - страница 12

Дебелият подскочи така, сякаш пчела го бе жилнала по върха на носа. После сви месестия си юмрук и фрасна челюстта на Голбрейт, видимо с доста сила. Главата на Голбрейт се отмести с около един сантиметър.

— Не се впрягай толкова — рече той. — Ще пръснеш някое черво и после какво ще стане с отдела? — Хвърли бърз поглед към мен и отново погледна Фулуайдър. — Да му кажа ли?

Фулуайдър ме изгледа, да види как върви шоуто. Аз бях зяпнал и се зверех тъпо, като селянче в час по латински.

— Да, кажи му — изръмжа той и разтри кокалчетата на ръката си.

Голбрейт подаде дебелия си крак иззад бюрото, изчука лулата си, посегна към уискито и си наля в чашата на своя началник. Избърса устни и се ухили. Когато се хилеше, отваряше устата си широко, а размерите й бяха достатъчни всеки зъболекар да напъха и двете си ръце до лактите.

Той подхвана спокойно:

— Когато ние с Дънкън нахлухме в бараката, ти лежеше проснат на пода в безсъзнание, а оня длъгнестият стоеше над теб с тояга в ръка. Мацето беше на някакво диванче до прозореца, отрупано с купища вестници. Окей? Длъгнестият взе нещо да ни баламосва, когато някъде отзад зави куче. Погледнахме натам, а мацето измъкна рязано чифте изпод вестниците и ни го показа. Е, какво да правим при това положение освен да се държим прилично? Тя нямаше начин да не уцели, — а ние можехме да сгрешим. Тогава онзи извади още пищови от гащите си, вързаха ни и ни натъпкаха в някакъв килер, в който имаше толкова хлороформ, че ни усмири и без въжетата. След малко ги чухме как отпрашиха с две коли. Когато успяхме да се освободим, само трупът се разполагаше из жилището. Затова го фризирахме малко за вестниците. Все още не сме открили нищо ново. Как се връзва с твоята версия?

— Не лошо — отвърнах. — Доколкото си спомням, жената лично се обади в полицията. Но може и да греша. Останалото се връзва особено сполучливо с оная част, дето съм бил цапардосан и съм лежал в безсъзнание на пода.

Голбрейт ме изгледа кръвнишки. Шефът разглеждаше палеца си.

— Когато дойдох на себе си — продължих, — се намирах в частна клиника за алкохолици и наркомани на Двайсет и девета улица. Управителят се казваше Съндстранд. Самият аз бях така яко дрогиран, че можех да мина за любимата монета на Рокфелер, която се опитва да се завърти сама.

— Този Съндстранд — тежко каза Голбрейт. — От сума време ни е като трън в очите. Дали да не идем да го поочукаме малко, а шефе?

— Не е случайно, че Фермера Светец е тикнал Кармади при него — тържествено обяви Фулуайдър. — Значи съществува някаква връзка. Смятам да отидеш. И вземи Кармади със себе си. Искаш ли да идещ? — обърна се към мен.

— И още как! — откликнах сърдечно.

Голбрейт впи поглед в бутилката с уиски и каза внимателно:

— За този Светец и за сестра му има обявени награди. Ако ги хванем, как ще делим?

— Мен ме отпишете — рекох. — Аз съм на хонорар и режийни.

Голбрейт се ухили отново. Залюля се на пети, преливащ от доброжелателство.

— Чудесно. Колата ти е долу, в нашия гараж. Някакво японче се обади да я приберем. Ще идем с нея. Само ние двамката.