Читать «Мъжът, който обичаше кучета» онлайн - страница 15

— Ние сме си получили нашето, тъпако. Обещах на доктора, че ще те върна обратно и ще те оставя да си играе с теб. Вкарах Дънк тук с тази сестринска маскировка, за да му помогне да те усмири, но всъщност искахме да се справим с него.

— Добре — рекох. — Аз какво получавам от тая работа?

— Може би още малко живот.

— Ъхъ — отвърнах. — Не си мислете, че ви баламосвам, но я погледнете онова прозорче на стената зад вас.

Голбрейт не помръдна и не свали поглед от мен. Гадна усмивка изкриви устните му.

Дънкън, изпълнителят на женската роля, погледна… и изрева.

Високо в ъгъла на едната стена съвършено безшумно се бе отворило малко квадратно прозорче от цветно стъкло. Аз гледах право в него, покрай ухото на Голбрейт, право в черното дуло на автомат върху перваза и в двете студени черни очи зад дулото.

Глас, който за последен път бях чул да успокоява куче, каза:

— Ще имаш ли нещо против да пуснеш желязото, сестро? А ти, до бюрото, последвай примера му!

VIII

Устата на едрия полицай се опитваше да си поеме въздух, после цялото му лице се напрегна, той рязко се обърна и пищовът остро и силно изтрещя.

Аз се хвърлих на пода и автоматът затрака на кратки откоси. Голбрейт се строполи до бюрото и падна по гръб с подвити крака. От устата и носа му шурна кръв.

Ченгето в сестринската униформа стана по-бледо от касинката си. Пистолетът му тупна на земята. Ръцете му се опитваха да издерат тавана.

Възцари се странна, зашеметяваща тишина. Вонеше на барут. От високия прозорец, на който бе кацнал, Фермера Светец заговори с някой извън къщата.

Ясно се чу отваряне и затваряне на врата, после нечии стъпки тичешком се приближиха по коридора, вратата на стаята широко се отвори. Даяна, сестрата на Светеца, влезе вътре с два пистолета в ръце. Висока, красива жена, стройна и тъмнокоса, с черна шапка и ръце в ръкавици, стиснали пищови.

Изправих се от пода, като държах ръцете си така, че да ги вижда. Тя спокойно заговори към прозореца, без да поглежда нагоре:

— Окей, Джери. Мога да ги задържа.

Главата, раменете и автомата на Джери изчезнаха от рамката на прозорчето. Останаха да се виждат само синьото небе и тънките далечни клонки на високо дърво.

Нещо изтрополи, сякаш някой бе скочил от стълба върху дървена веранда. В стаята бяхме пет статуи, двете — паднали.

Някой трябваше да предприеме нещо. Ситуацията си просеше още два трупа. От гледна точка на Светеца, друг вариант просто не съществуваше. Трябваше да има разчистване.

Номерът не беше минал, когато не беше номер. Опитах се да го пробутам отново, когато вече беше. Погледнах над рамото на жената, лепнах вдървена усмивка на лицето си и рекох дрезгаво: