Читать «Червен вятър» онлайн - страница 13

— Да. — Дадох му адреса и номера на апартамента да му спестя време.

Представих си как лъщи едрото му кокалесто лице. Измъкнах пистолета изпод стола, седнах и зачаках, докато не чух по коридора стъпки, които спряха пред вратата ми, и по стъклото тихо забарабаниха пръсти.

Коперник беше сам. Изпълни рамката на вратата, изблъска ме назад в стаята с напрегната усмивка и затвори след себе си. Застана там, облегнал се на нея, с дясната ръка под сакото. Едър, здрав, кокалест мъж с безизразни жестоки очи.

Наведе ги бавно и погледна мъжа на пода. Неговото гърло потръпваше леко. Очите му се стрелкаха на кратки откоси — очи на болен.

— Сигурен ли си, че е този? — Гласът на Коперник беше дрезгав.

— Абсолютно. Къде е Ибара?

— Ами беше зает. — Не ме гледаше при тези думи. — Твои ли са белезниците?

— Да.

— Ключът.

Подхвърлих му го. Приклекна бързо на едно коляно до убиеца, свали от китките му моите белезници, захвърли ги встрани. Свали от колана своите, извъртя ръцете на плешивия зад гърба му и щракна белезниците.

— Копеле мръсно — процеди монотонно убиецът. Коперник се ухили, сви юмрук и нанесе на мъжа с белезниците страхотен удар в устата. Главата му се отметна назад с прищракване, за малко да му пречупи врата. Кръв се проточи от ъгъла на устата му.

— Дай ми кърпа — нареди Коперник.

Намерих пешкир и му го подадох Той го натъпка между зъбите на човека с много злост, изправи се и отри кокалести пръсти в оредялата си руса коса.

— Добре. Разказвай.

Разказах му… без изобщо да спомена за момичето. Прозвуча малко особено. Коперник ме гледаше и мълчеше. Потърка набраздения си с червени жилки нос. После извади гребен и се зае с косата си както по-рано в бара. Приближих и му подадох пистолета. Погледна го нехайно и го пусна в джоба си. Имаше нещо в очите му, а устните му се извиха в жестока широка усмивка.

Наведох се и засъбирах в кутията шахматните фигури. Сложих я върху полицата на камината, оправих единия крак на масичката, поразкатавах се известно време. Коперник ме наблюдаваше непрекъснато. Искаше ми се да измисли нещо и да го каже. Накрая изплю камъчето.

— Тоя тук използва калибър двайсет и две — рече той. — Използва го, защото е достатъчно добър да се оправи с такъв пистолет. Което ще рече, че го бива. Чука на вратата ти, ръгва патлака в корема ти, набутва те в стаята, казва, че е дошъл да ти запуши устата завинаги… и ти въпреки всичко му виждаш сметката. Без пищов. Сам. И теб май си те бива, приятел.

— Виж какво — рекох и погледнах към пода. Вдигнах още една фигурка и я завъртях между пръстите си. — Решавах една шахматна задача. Мъчех се да забравя всичко.

— Нещо те мъчи, приятел — рече тихо Коперник. — Нали няма да се опиташ да метнеш стария полицай, момчето ми?

— Пипнах го и ти го връчвам — рекох. — Какво още искаш, по дяволите?

Онзи на пода издаде приглушен звук през пешкира. Плешивата му глава лъщеше от пот.

— Какво става, момче? Да не кроиш нещо? — почти прошепна Коперник. Погледнах го бързо, пак извърнах очи.

— Добре — рекох. — Знаеш много добре, че не можех да го пипна сам. Държеше ме на мушка и улучва там, където се цели.