Читать «Червен вятър» онлайн - страница 12

Момичето стоеше над него и го гледаше. Сетне широко отворените й тъмни, ужасени очи се впиха в моите.

— Твой съм — рекох. — Всичко, което имам, е твое… во веки веков.

Не ме чуваше. Очите й бяха толкова широко отворени, че под ясносиния ирис се виждаше бялото. Заотстъпва бързо към вратата, вдигнала малкия пистолет, заопипва зад гърба си бравата и я завъртя. Отвори и се измъкна. Вратата се затвори. Беше гологлава и без болерото.

Само с пистолета в ръка, а предпазителят още не беше свален, така че не би могла да стреля.

Тогава въпреки вятъра в стаята стана тихо. Сетне го чух да пъшка на пода. Лицето му беше зеленикаво, бледо. Отидох зад гърба му и го опипах да няма други пищови, но не намерих нищо. Извадих от бюрото чифт купешки белезници и като издърпах ръцете му отпред ги щракнах върху китките. Щяха да издържат, ако не си тръснеше ръцете прекалено силно.

Взе ми с поглед мярката за ковчег въпреки страданието в очите. Лежеше насред стаята, все така върху левия си хълбок, сгърчено, сбръчкано, плешиво човече с изопнати устни, оголил зъби с евтини метални пломби. Устата му зееше като черна яма, дъхът му излизаше на вълнички, давеше се, секваше, пак се появяваше, с накуцване.

— Съжалявам, мой човек — изръмжах. — Какво мога да направя за теб?

Седнал съм да се извинявам на такъв убиец.

Отидох до дрешника и отворих чекмеджето на скрина. Шапката и болерото й бяха върху ризите ми. Пъхнах ги отдолу, навътре, и пригладих ризите отгоре. Сетне отидох в кухненския бокс, налях си солидна порция уиски, обърнах го и постоях така, заслушан в горещия вой на вятъра срещу прозорците. Някъде се тръшна врата на гараж, електрическа жица, прекалено увиснала между два изолатора, се блъскаше в стената на сградата, сякаш някой тупаше килим.

Питието ми подейства. Върнах се в дневната и отворих прозореца. Оня на пода не беше усетил нейното сандалово дърво, но друг можеше да го надуши.

Затворих пак прозореца, избърсах дланите си и се обадих по телефона в полицейското управление. Коперник беше още там. Чух самоуверения му глас:

— Да? Марлоу? Не ми казвай. Обзалагам се, че ти е хрумнало нещо.

— Разбрахте ли кой е онзи убиец?

— Не казваме, Марлоу. Ужасно съжалявам и прочие. Знаеш какъв е редът.

— Добре. Не ме интересува кой е. Просто ела си го прибери от пода на квартирата ми.

— Боже Господи! — Сетне снижи глас и продължи тихо: — Чакай малко. Стой така. — Стори ми се, че чух някъде далеч да се затваря врата. После пак неговия глас. — Казвай — рече тихо.

— С белезници — рекох. — Целият е твой. Наложи се да го ръгна с коляно, но ще се оправи. Дойде тук да отстрани един свидетел.

Нова пауза. После чух медения му глас:

— Слушай сега, момчето ми, кой друг участва с теб?

— Друг ли? Никой. Само аз.

— Нека си остане така, момчето ми. Трай си. Ясно, нали?

— Да не мислиш, че ще събера тук всички безделници от квартала да позяпат?

— Спокойно, момчето ми. Спокойно. Седи там и си трай. Аз съм вече, кажи-речи, при теб. Не пипай нищо. Разбра ли?