Читать «Червен вятър» онлайн - страница 11

— Остави — рекох. — Палачът не те кара да гадаеш защо е до теб.

— Виж ти, пък и се перчиш. След теб ще навестя оня, малкия. Проследих го до дома му от полицейското, но според мен ти трябва пръв да го отнесеш. Проследих го от общината до дома му с наетата от Уолдо кола. От управлението, приятел. Какви тъпанари са тия ченгета. Можеш да седнеш в скута им, пак няма да те познаят. Затичай се да хванеш трамвая и те ще открият огън с картечници, ще пречукат двама пешеходци, таксиджия, заспал в колата си, и някоя стара чистачка на втория етаж с парцала в ръка. А изтървават оня, дето го гонят. Много са тъпи, проклетите му ченгета!

Натисна с въртеливо движение дулото във врата ми. Очите му станаха още по-откачени.

— Имам време — продължи той. — За колата на Уолдо няма да съберат веднага сведения. А и няма скоро да научат кой е Уолдо. Знам си го аз него. Винаги си е бил хитрец. Много го биваше.

— Ще повърна — рекох, — ако не махнеш този пистолет от гърлото ми.

Усмихна се и свали пистолета срещу сърцето ми.

— Така добре ли е? Само кажи кога.

Трябва да съм повишил тон, без да искам. Вратата на дрешника до леглото се открехна един пръст, сетне два, после една педя. Видях очите й, но не гледах в тях. Втренчих се в очите на плешивия. До болка. Не исках да извърне поглед от мен.

— Страх ли те е? — попита той тихо. Натиснах с гръд пистолета му и се разтреперих. Знаех, че ще му бъде приятно да ме види така. Момичето се измъкна през вратата. Пак стискаше в ръката си пистолета. Дожаля ми страшно за нея. Ще се опита да хукне към вратата… или ще изпищи. И в двата случая ще рече край — и за двама ни.

— Хайде, цяла вечер ли ще се мотаеш — изблеях аз. Гласът ми прозвуча отдалеч като глас по радиото от другата страна на улицата.

— Това ми харесва, приятел — усмихна се той. — И аз съм същият.

Момичето се носеше във въздуха някъде зад него. Нищо не е било по-безшумно от походката й. И това нямаше да помогне. Той изобщо нямаше да се помайва с нея. Струваше ми се, че съм го познавал цял живот. Само от пет минути го гледах в очите, но все едно че съм го познавал цял живот.

— Ами ако извикам? — казах.

— Ако извикаш ли? Ами викай! — отвърна с усмивката си на убиец. Тя не отиде до вратата. Беше точно зад гърба му.

— Ами… сега ще викна — рекох.

Като че това бе сигнал — тя го ръгна силно с малкия пистолет в ребрата, без да издаде нито звук.

Той трябваше да реагира. То е като рефлекса на коляното. Зейна рязко, двете му ръце подскочиха встрани, а тялото му се изви назад. Пистолетът сега сочеше дясното ми око. Клекнах бързо и с все сила забих коляно в слабините му.

Той наведе глава и аз го халосах в ченето. Халосах го така, все едно че набивах последния клин на първата трансконтинентална жп линия. Още усещам болката, като пораздвижа ставите си.

Пистолетът му одраска бузата ми, но не гръмна. Плешивият вече се беше свлякъл. Гърчеше се долу задъхан върху левия си хълбок. Сритах го с все сила в дясното рамо. Пистолетът отскочи от ръката му, плъзна се по килима под един стол. Чух как шахматните фигури задрънкаха по пода някъде зад гърба ми.