Читать «Червен вятър» онлайн - страница 15

Отвън в коридора ни бяха снимали с Коперник как се ръкуваме, Коперник с шапка на глава и с пистолет в ръка и със сурово, целеустремено изражение на лицето.

Обясниха, че са разбрали кой е Уолдо, но не могат да ми кажат. Не повярвах, защото шефът имаше на бюрото си снимка на Уолдо, правена в моргата. Добре изпипана, косата му сресана, вратовръзката на място, светлината насочена точно както трябва, за да накара очите му да блестят. Никой не би казал, че е снимка на мъртвец с два куршума в сърцето. Приличаше на професионален танцьор, който се колебае между блондинката и червенокосата.

Беше към полунощ, когато се прибрах у дома. Външната врата беше заключена и докато ровичках за ключовете, дочух тих глас от мрака.

Гласът каза само: „Ако обичаш“, но аз го познах. Обърнах се и загледах тъмния двуместен кадилак, паркиран встрани от служебния вход. Беше със загасени фарове. Отидох до колата.

— Голяма си глупачка — казах.

— Качвай се — каза тя.

Качих се, тя включи двигателя и подкара по „Франклин стрийт“, мина две преки и зави по „Кингсли драйв“. Горещият вятър продължаваше да пари кожата до мехури. От закътан от вятъра страничен прозорец се носеше мелодия по радиото. Имаше много паркирани коли, но тя намери свободно място зад малък, чисто нов открит пакард. Върху предното стъкло още стоеше лепенката на доставчика. След като паркира до тротоара, тя се облегна в ъгъла, опряла ръцете си в ръкавици на волана.

Сега беше облечена цялата в черно или може би тъмнокафяво, с малка кокетна шапка. Усетих сандаловото дърво в парфюма й.

— Не бях много любезна с теб, нали? — промълви тя.

— Само ми спаси живота.

— Какво стана?

— Извиках полицията, пробутах няколко лъжи на едно ченге, което не ми харесва, приписах му всичките заслуги за ареста и толкоз. Онзи, от когото ме отърва, беше убиецът на Уолдо.

— С други думи… не си им казал за мен?

— Госпожо — повторих аз, — ти просто ми спаси живота. Какво искаш да направя още? Готов съм, имам желанието и ще се помъча да го направя.

Не каза нищо, не помръдна.

— Никой не узна от мен коя си — рекох. — Впрочем и аз самият не знам.

— Аз съм госпожа Франк Барсали, живея на „Фримонт Плейс“ номер двеста и дванайсет. Телефонът ми е Олимпия две-четири-пет-девет-шест. Това ли искаше?

— Благодаря — измърморих и затъркалях между пръстите си суха незапалена цигара. — Защо се върна? — Сетне щракнах с пръсти. — Шапката и болерото. Ще се кача да ги донеса.

— Има и друго — рече тя. — Искам си перлите.

Може и да съм подскочил. Не ми стигаше друго то, ами сега и перли.

По улицата профуча кола с два пъти по-голяма от разрешената скорост. Вдигна лек горчив облак прах, който се завъртя под уличните лампи, и изчезна. Момичето бързо вдигна стъклото, за да се предпази от праха.

— Добре — рекох. — Разкажи ми за перлите. Досега имаме убийство, тайнствена жена, откачен убиец, героично спасяване и един детектив от полицията, подведен да направи фалшив доклад. Сега ще имаме и перли. Хайде… разправяй.