Читать «Червен вятър» онлайн - страница 10

Когато затвори вратата, накара ме да отстъпя още, бавно, докато усетих, че краката ми опират в него. Впи очи в моите.

— Шахматна масичка — рече. — Някой глупак тук играе шах. Ти ли?

Преглътнах.

— Не е съвсем така. Просто се забавлявам.

— За тази работа трябват двама души — изхриптя той тихо, сякаш при някой разпит полицаят го беше фраснал с палката през гръкляна.

— Това е задача — обясних. — Не е игра. Виж фигурите.

— Не разбирам.

— Сам съм — рекох и гласът ми трепна само колкото трябваше.

— Няма значение — рече той. — С мен е свършено, така или иначе. Някой копой ще ме надуши утре, другата седмица, има ли значение. Просто не харесах физиономията ти, приятел. И онова самодоволно мамино синче с бялото сако, дето е играл ляв защитник в отбора на Фордхам или другаде. По дяволите такива като вас.

Не казах нищо, не помръднах. Големият мерник одраска бузата ми леко, почти гальовно. Мъжът се усмихна.

— Пък и ще свърша добра работа — рече той. — За всеки случай. Стара кримка като мен не оставя чисти отпечатъци… дори като е къркан. А ако няма ясни отпечатъци, единственото нещо срещу мен са двама свидетели. По дяволите! Зле ти се пише, приятел. И май си го знаеш.

— Какво ти е сторил Уолдо? — Помъчих се въпросът да прозвучи така, сякаш наистина се интересувам, а не че просто не искам да се разтреперя здравата.

— Натопи ме за един банков обир в Мичиган, та ми нахлузи четири годинки. Снеха обвинението срещу него. Четири години в Мичиган не е околосветско пътешествие. В тия щати с доживотните присъди знаят как да те накарат да си налягаш парцалите.

— Откъде знаеше, че той ще дойде там? — изграчих аз.

— Не знаех. Вярно, търсех го. Щеше ми се да го срещна, разбира се. Мярнах го на улицата предната вечер, но го загубих. Дотогава не бях го търсил. После започнах. Симпатяга е този Уолдо. Как е той?

— Мъртъв — рекох.

— Още ме бива — изкикоти се той. — Пиян или трезвен. Ама оттук нататък май няма да ме черпят баница. Разбраха ли вече кой съм?

Не му отговорих достатъчно бързо. Ръгна ме с пистолета в гърлото, задавих се и едва не посегнах инстинктивно към него.

— Не — предупреди ме той тихо. — Не. Не си толкоз тъп.

Отдръпнах ръцете си, отпуснах ги покрай тялото си, с извърнати към него длани. Той очакваше от мен да ги държа точно така. Не беше ме докоснал освен с пистолета. Изглежда, не го интересуваше дали и аз нямам оръжие. Нищо чудно… ако си беше наумил онова, единственото.

Май нищо не го интересуваше особено, щом като се беше върнал в квартала. Може горещият вятър да му бе подействал. Вятърът блъскаше в затворените прозорци както прибой под кея.

— Свалиха отпечатъци — рекох. — Не знам доколко ги бива.

— Сигурно ги бива… но не и за телетипа. Ще им трябва време да ги пратят с въздушна поща до Вашингтон и обратно, за да ги проверят както трябва. Питай ме защо съм тук, приятелче!

— Чул си разговора между мен и момчето в бара. Казах му името си, къде живея.

— Това обяснява „как“, приятел. Аз попитах „защо“. — Усмихна ми се. Отвратителна усмивка, ако е последната, която му е писано на човек да види.