Читать «Смъртта е занимание самотно» онлайн - страница 6

— Кръмли — представи се детективът. — Елмо Кръмли. Обадете се, като разберете какъв е този хартиен боклук, дето си го натикахте в джоба.

Трепнах виновно. Ръката ми се мушна в джоба. Кимнах.

— Непременно.

— И стига сте се тревожили, не се разстройвайте чак толкова — каза Кръмли. — Това е един никакъв… — Той млъкна, засрамен от думите си, скри се вътре и се приготви да потегли.

— Аз пък все си мисля, че е някакъв — отговорих. — Щом си припомня кой е, ще ви се обадя.

Не смеех да мръдна. Боях се, че ужасни неща ме дебнат откъм гърба. Като си отключа да вляза, дали с мен няма да нахлуе и черната вода на канала?

— Шавай! — викна Елмо Кръмли и затръшна вратата.

Колата му се превърна в две червени светли точки, потъващи в новия порой, който направо ми затваряше клепачите.

Погледнах през улицата — ето я бензиностанцията и до нея телефонна будка, която ми служеше за кантора — оттам звънях на редакторите, които никога не позвъняваха обратно. Пребърках си джобовете за монети — ще се обадя в град Мексико, ще събудя Пег, ще дам разговора за нейна сметка и ще й разправя за клетката, за оня, и — о, боже мой, — ще я изплаша до смърт!

Послушай детектива, казах си.

Шавай.

Така се бях разтреперил, че едва вкарах проклетия ключ в ключалката.

Дъждът се вмъкна заедно с мен.

А вътре ме очакваха:

Една празна гарсониера шест на шест, с изтърбушен от употреба диван, библиотека с четиринайсет книги и много празни полици, кресло, купено на разпродажба, евтино небоядисано чамово бюро, а върху него несмазвана пишеща машина марка „Ъндъруд Стандарт“ от 1934, огромна като пианола и шумна като тропот на дървени сабо по незастлан под.

В машината имаше бял лист. От едната й страна в дървена кутия бе подредена литературната ми продукция, цялата на един куп. Имаше броеве от списанията „Евтина детективка“, „Детективски разкази“ и „Черна маска“, всяко от които ми беше платило по трийсет-четирийсет долара за разказ. От другата й страна имаше друга дървена кутия, в очакване да я задръстя с ръкописи. В нея почиваше една-единствена странична от ромони, който се инатеше да потръгне.

НЕОЗАГЛАВЕН РОМАН.

И отдолу моето име. И датата, 1 юли 1949.

Което бе преди три месеца.

Потреперих, съблякох се, разтърках се с пешкира, нахлузих си хавлията, пак се върнах и забих поглед в бюрото.

Докоснах пишещата машина, озадачен да разбера какво е всъщност: мой бивш приятел или безчестна любовница.

Допреди няколко седмици от нея излитаха звуци, наподобяващи по нещичко гласа на Музата. А пък сега, все по-често и по-често, седях пред гадната машинка, сякаш ми бяха отсекли ръцете. По три-четири пъти на ден сядах там, разтърсван от литературни напъни. Нищо не излизаше. Ако ли пък излезеше, трупаше се на пода в смачкани листи, които измитах всяка нощ. Мъкнех се през безкрайната пустиня, известна като Голямата засуха, Аризона.

Причината бе до голяма степен и това, че Пег бе толкова далеч, сред ония мумии от катакомбите на Мексико, че от три месеца във Венеция не бяхме виждали слънце, а само ситен дъжд, после мъгла, после пак ситен дъжд, и пак мъгла, и после пак дъжд. Всяка нощ навличах студената памучна пижама, а на разсъмване бях целият в плесен. Възглавницата ми сутрин тънеше във влага, но не си спомнях с какви сънища съм я осолил чак толкова много.