Читать «Смъртта е занимание самотно» онлайн - страница 8

В страната на Загубения свят.

Забавих крачка да погледам сутрешната закуска на странните механични чудовища.

Нефтени кладенци. Нефтени помпи.

Тези огромни птеродактили, обичах да разправям на моите приятели, са пристигнали по въздуха в началото на века и са се спуснали тук в късна доба, да свият гнезда. Крайбрежните жители се събудили от помпените звуци на ненаситните лакомници. Хората седели в леглата, стреснати от скрибуцането, шумоленето, от мърдането на скелетните очертания, от вдигането на тромавите безперушинени криле, които се размахвали и спускали като предисторически придихания в три сутринта. Смрадта им, като вечността, се стелела върху брега, смрад, дошла от времената преди пещерите и пещерните хора: смрад на джунгла загиваща, за да бъде зарита в пръстта и да узрее в петрол.

Тичах през тази гора от динозаври и си представях как трицератопси и стегозаври пристъпват в черна каша, как затъват в катрана. Жалбите им отекваха от брега, където прибоят препращаше обратно праисторическия им тътен.

Тичах край малките бели къщурки, явили се по-късно да гнездят сред чудовищата и покрай каналите, прокопани и заводнени да отразяват светлите небеса на 1910, когато бели гондоли са плували по чисти приливи, а мостовете, с нанизи от лампички светулки, предлагали прелестни разходки за веселяците, довтасали тук светкавично, подобно гастролиращи балетни трупи, и побягнали после, за да не се върнат повече след войната. Черните чудовища продължавали невъзмутимо да изсмукват пясъка, ала белите гондоли потънали и отнесли със себе си веселия смях на последните компании.

И все пак някои от хората бяха останали, изпокрити в схлупени бараки или заключени зад зидовете на малобройните средиземноморски дворци, издигнати за гавра с архитектурата.

Както тичах, изведнъж спрях. След миг трябваше да поема обратно, да ида да намеря оная хартиена кашотия, а сетне да вървя да открия името на нейния незнаен и мъртъв притежател.

Но засега пред мен беше един от средиземноморските дворци, искрящ и бял като пълна луна, заковала се над дюните.

— Констанс Ратиган — изрекох шепнешком. — Хайде, излез, моля те, и ми изиграй нещо!

Това бе всъщност искряща бяла арабско-мавританска крепост, възправена срещу морето, предизвикваща прилива да дойде и да я разруши. Имаше минарета и кули и синьо-бяла керамична облицовка и беше кацнала върху самия ръб на пясъчния нанос, на някакви си триста метра оттам, където любопитните вълни се скланяха почтително пред нея, където чайките се виеха да я огледат, където аз сега стоях и пусках корен.

— Констанс Ратиган!

Но никой не излезе.

Самотен и неотразим сред тази грохотно-пустинна местност, дворецът охраняваше неотразимата царица на киното.

Един прозорец в една от кулите светеше денонощно. Ни веднъж не го видях да тъмнее. Дали и сега тя е там?

Да!

Сянка се мярна край прозореца, сякаш някой беше надникнал да ме огледа и бе изчезнал мигновено като пеперудка.