Читать «Смъртта е занимание самотно» онлайн - страница 7

Надзърнах през прозореца към телефона, за който се ослушвах по цял ден и всеки ден, но който ни веднъж не звънна с предложение да авансира прекрасния ми роман, успея ли да го завърша, миналата година.

Наблюдавах как пръстите ми тромаво минават по клавишите на машината. Заприличаха ми на ръцете на мъртвия странник в клетката, разклащани от водата като водни анемонии, или на ръцете, невидените, на оня зад мен в трамвая.

И двамата ръкомахаха.

Бавно, бавно седнах на стола.

Нещо се блъскаше в гърдите ми като същество, което се удря в решетките на изпразнена клетка.

Някой ми дишаше във врата…

Трябваше да ги отпъдя и двамата. Трябваше някак си да ги укротя, за да успея да заспя.

От гърлото ми излезе остър звук, сякаш ей сега ще повърна. Ала не повърнах.

Вместо това пръстите ми започнаха да печатат, да набиват буквата „х“ върху НЕОЗАГЛАВЕН РОМАН, докато го изличиха.

След това превъртях няколко празни реда и видях на хартията да се изписват следните думи:

СМЪРТТА и после Е, и после ЗАНИМАНИЕ, и най-накрая САМОТНО.

Облещих се на заглавието, възкликнах и не спрях да пиша цял един час, докато не отпратих разискрения и шибан от дъжда трамвай нататък в пороя, докато не оставих лъвовата клетка да се напълни с черна морска вода, която нахлу бурно и измъкна мъртвеца на свобода…

Надолу от раменете, през мишниците, по дланите, през студените върхове на пръстите ми, върху страницата.

Като порой се изля мракът.

Засмях се от радост, че се е появил.

И се хвърлих в леглото.

През нощта се разкихах, кихах, кихах, кихах, изхабих цяла кутия с книжни кърпи „Клинекс“, отчаян, че тази хрема никога няма да мине.

През нощта мъглата се сгъсти, а там оттатък, в залива, потънала и загубена някъде, една сирена за мъгла не спираше да вие. Като огромно морско животно, погинало отдавна, поело към гроба си в дълбините, оплакващо собствената си смърт, без опечалени и без съпоровождачи.

През нощта от прозореца ми лъхна вятър и разбърка изписаните страници върху бюрото. Чух листите да просъскват като водите на канала, като онова дишане във врата ми, и най-сетне заспах.

Събудих се късно, на ярка светлина. С кихане стигнах до вратата, разтворих я широко и се измъкнах вън, където слънцето бе тъй ослепително, че си пожелах да бъда вечно жив, обзе ме срам, загдето като Ахав от „Моби Дик“ бях поискал да се отвърна от слънцето. Набързо се облякох. Дрехите ми от предишната нощ бяха още влажни. Сложих си къси панталони и жилетка, сетне обърнах джобовете на влажното сако, за да извадя буцата от мокра хартия, изтръскана от костюма на мъртвеца едва преди няколко часа.

Докоснах парченцата с върха на ноктите, въздъхнах. Знаех какво представляват. Но все още не бях готов да се заема с това.

Не съм бегач. Ала хукнах стремглаво…

Далеч от канала, от клетката, от гласа, изричащ зловещите слова в трамвая, далеч от стаята ми и пресните страници, дето чакаха да бъдат прочетени и бяха започнали да описват станалото, ала аз все още не исках да ги прочета. Просто хукнах сляпо на юг по брега.