Читать «Смъртта е занимание самотно» онлайн - страница 4

Ръка помаха от клетката.

Някой стар укротител на лъвове, унесъл се в сън, току-що се беше пробудил на непривично място.

Ръката му се протегна мързеливо вътре в клетката, зад решетката. Звероукротителят бе вече съвсем буден.

Водата спадна и пак се вдигна.

Едно привидение се залепи на решетката.

Надвесен над парапета, не вярвах на очите си.

Сега призракът доби определени форми. Не само длан, ръка, а цяло едно тяло се сви и се раздвижи отмаляло като огромна марионетка, хваната в железен капан.

Бледо лице с празни очи, които отразяваха луната и нищо друго, стоеше долу като сребърна маска.

Приливът се дръпна. Тялото изчезна.

Вътре в съзнанието ми огромният трамвай изви по завой от ръждясали релси, удари спирачки, изхвърли искри, изсъска и спря, докато някъде далеч невиденият мъж изстрелваше онези думи при всеки нов тласък, подскок и устрем.

„Смъртта е — занимание — самотно.“

О, не!

Приливът отзивчиво нахлу като при спиритически сеанс, запомнен от друга някоя нощ.

Един мъртвец искаше да се освободи.

Някой изкрещя ужасено.

Разбрах, че съм бил аз, когато десетина прозорци изведнъж светнаха в къщурките по брега на тъмния канал.

— Хайде сега, отдръпнете се, дръпнете се!

Прииждаха още коли, още полицаи, още прозорци се осветяваха, още хора излизаха, загърнати в халати, замаяни от съня, за да застанат до мен, който бях по-замаяни и от тях. Наподобявахме тълпа унили клоуни, изоставени на моста, вгледани долу в нашия удавен цирк.

Стоях разтреперан, вперил очи в клетката, и се питах: защо не погледнах назад? Защо не видях оня, който знаеше всичко за този долу в цирковия фургон?

Господи, казах си, ами ако оня от трамвая сам е, натикал тоя мъртвец вътре в клетката?

А доказателства? Нямах. Имах само четири думи, повторени в един нощен трамвай, един час след полунощ. Имах само дъждовни капки, процеждащи се от високите жици с екота на тези думи. Имах само шума на студените води, придошли като смърт по канала, за да облеят клетките и да се върнат още по-студени там, откъдето се бяха явили.

Откъм старите бунгала прииждаха още клоуни.

— Хайде, народе, минава три часът. Разотивай се!

Пак беше заваляло, а полицаите, като се появиха, ме бяха измерили с поглед, сякаш казваха: абе ти защо не си гледаш твоята работа? Да бе почакал поне до сутринта, за да го съобщиш, и то по телефона, анонимно!

Един полицай бе застанал на ръба на канала в черни бански гащета и гледаше водата с отвращение. Бялото му тяло отдавна не бе виждало слънце. Стоеше и наблюдаваше как приливът влиза в клетката, повдига спящия там, а оня му маха. Иззад пръчките изплува лице. Изражението бе толкова неземно, че навяваше тъга. Ужасна болка ми сви гърлото. Отстъпих, защото чух как се разхълцвам от мъка.

Тогава бялото тяло на полицая проряза водата. Той потъна.

Помислих — и той се удави. Дъждът падаше по мазната повърхност на канала.

Изведнъж полицаят се появи вътре в клетката, с лице на пръчките, поемайки въздух.

Уплаших се, реших, че е мъртвецът, дошъл за сетен път да вдъхне от живота.

Миг след това видях плувеца да се измъква от далечния край на клетката и да влачи подире си една призрачна форма като траурен воал от избелели водорасли.