Читать «Смъртта е занимание самотно» онлайн - страница 5

Някой хълцаше на умряло. О, господи, ахнах, та това съм бил аз.

Простряха тялото на брега на канала, а плувецът започна да се бърше. Гаснеха светлинките на патрулните коли. Трима полицаи, надвесени над група с фенерчетата си, разговаряха тихо.

— …Според мен, преди няколко часа.

— …Къде е следователят?

— …Изключил си е телефона. Том отиде да го доведе.

— …Има ли портфейл — документи за самоличност?

— Няма. Трябва да е приходящ.

Започнаха да му обръщат джобовете.

— Не, не е приходящ — изрекох и се спрях.

Един полицай насочи фенерчето си към мен. С голямо любопитство се взря в очите ми и чу моите хлипове.

— Познавахте ли го?

— Не.

— Тогава защо?…

— Защо ми е мъчно ли? Просто така. Той е мъртъв, завинаги. Боже мой. И аз да го намеря!

Проряза ме спомен.

В един ведър летен ден бях свил зад някакъв ъгъл и бях видял човек, прострян под спрял автомобил. Шофьорът тъкмо изскачаше от колата и се надвесваше над тялото. Отстъпих встрани, сетне спрях.

Нещо се розовееше на тротоара до обувката ми.

Знаех какво е — от гимназиалните лабораторни експонати. Самотно парче от човешки мозък.

Някаква минувачка, непозната, дълго остана загледана в тялото под колата. Сетне направи нещо импулсивно и неочаквано и за самата нея. Бавно коленичи край трупа. Потупа го по рамото, докосна го дружелюбно, сякаш му казваше: хайде, недей, недей така, хайде, стани.

— Убили са го, нали? — чух се да питам.

Полицаят се извърна.

— Защо мислите така?

— А как иначе, искам да кажа, как се е озовал в тази клетка под водата, ако някой не го е натикал там?

Фенерчето блесна отново и опипа лицето ми като ръка на лекар, която търси симптомите.

— Вие ли съобщихте по телефона?

— Не. — Потръпнах. — Аз изкрещях и събудих всички наоколо.

— Хей — прошепна някой.

Цивилен детектив, нисък, пооплешивял, коленичи край трупа и обърна джобовете на сакото. От тях се изтърси нещо сбучено и парцаливо — като мокри снежинки, но от бяла хартия.

— Дявол да го вземе, това пък какво е? — чу се глас.

Аз знам, помислих си, но замълчах.

С разтреперана ръка се наведох край детектива да грабна от тази хартиена каша. Той продължаваше да вади от другите джобове все същия боклук. Стиснах малко в дланта си и докато ставах, натиках си го в джоба, а детективът вдигна поглед към мен.

— Вир-вода сте — обади се той. — Оставете си името и адреса на този полицай и тръгвайте. Идете да се изсушите.

Отново заваля, целият треперех. Обърнах се, казах си името и адреса и забързах към къщи.

Притичал бях до съседната пряка, когато някаква кола спря и вратата й се отвори. Ниският детектив с олисяващата коса примигна към мен.

— Боже мой, изглеждате ужасно! — възкликна той.

— И друг един ми го каза преди половин час.

— Влизайте.

— Живея на другата пресечка.

— Влизай!

Промъкнах се вътре разтреперан, а той ме отведе през двете пресечки до евтината ми, безлична кибритена кутийка с гръмкото название „апартамент“. Едва се задържах прав, като се измъквах, тъй бях разсипан от това треперене.