Читать «Смъртта е занимание самотно» онлайн - страница 3

— На това му викат „тръпки на смъртта“.

Пийнах пак и изтръпнах.

— Не, не. Нещо наистина страшно, което се сключва около тебе, това и казвам.

Барманът надникна зад рамото ми, сякаш виждаше там призрака на оня от трамвая.

— С него ли дойде?

— Не.

— Тогава го няма.

— Да — отвърнах, — но му чух гласа. Живата Фурия!

— Фурия ли?

— Не му видях лицето. О, господи, сега ми е още по-зле. Лека нощ.

— И да зарежеш алкохола, ей!

Но аз вече бях вън пред вратата и се озъртах, за да спипам онова, което ме причакваше. По кой път да се прибера, за да избягна мрака? Реших.

И макар да знаех, че съм сбъркал, хукнах край тъмния бряг на канала, към потъналите циркови фургони.

Как се бяха озовали тия клетки на лъвовете в дъното на канала, не знаеше никой. Също никой не помнеше кой е прокопал каналите през средата на стария град, разпаднал се вече на пух и прах, и този прахоляк стържеше нощем по вратите, примесен с песъчинки, със сухи водорасли и изветрял тютюн от фасовете, мятани по брега от 1910 година насам.

Тъй или инак, каналите ги имаше, а в края на единия от тъмнозелените, омазнени с петрол водни пътища бяха старите циркови фургони и клетките, които лющеха белия си емайл и златната блажна боя и поръждавяваха железните си решетки.

Много отдавна, в началото на двайсетте, тези клетки, кръстосвани от диви животни, са громолели по улиците като летни гръмотевични бури, а лъвовете разтваряли паст и горещият им дъх миришел на месо. Впрягове от бели коне теглели това великолепие из улиците на Венеция и през околните поля, много преди „Метро Голдуин Майер“ да издигне своите лъжливи фасади и да създаде нов вид цирк, който ще живее вечно на филмовата лента.

Днес останките от някогашната циркова процесия почиваха на дъното. Едни от клетките на колела стърчаха прави в дълбоките води на канала, други лежаха на една страна, погребани в приливите, които ги разкриваха на зазоряване и пак ги скриваха в среднощ. През прътите им се провираха риби. Денем момчетиите идваха да играят върху големите подводни острови от стомана и дърво, понякога се вмъкваха в тях, разтърсваха решетките и ревяха като зверове.

Но сега, късно след полунощ, когато и последният трамвай беше отминал на север край пустите пясъци, каналите приплискваха черни води и мляскаха в клетките като беззъби баби.

Появих се тичешком, навел глава срещу дъжда, който изведнъж секна. Луната надзърна от тъмен процеп като огромно око, вперено в мен. Крачех през огледала, които ми показваха същата луна и същите облаци. Крачех по небето долу, и изведнъж — нещо се случи…

Изотзад някъде голяма приливна солена вълна се претърколи, черна и заоблена, между стените на канала. Пясъчна дига май се бе пробила и беше пуснала насам морето. И тъмните води нахлуха. Приливът стигна до малкия мост в мига, когато аз бях по средата.

Водата просъска край старите лъвови клетки.

Стреснах се. Сграбчих парапета на моста.

Защото в една от клетките, точно под мен, нещо белезникаво се хласна в решетката.