Читать «Смъртта е занимание самотно» онлайн - страница 2
Рей Бредбъри
Ужасна смрад лъхна зад мен, когато невидимият изкрещя:
— Смъртта!
Свирката заглуши думите му и той пак подхвана:
— Смъртта…
Ново изсвирване.
— Смъртта — изрече гласът зад гърба ми — е занимание самотно!
Стори ми се, че ще се разплаче. Взирах се напред в поройния дъжд, който се втурваше да ни посрещне. Трамваят забави ход. Човекът се надигна разгневено, готов сякаш да ме напердаши, ако не го изслушам и не погледна най-сетне към него. Искаше да бъде видян. Искаше да ме удави в тая своя нужда. Усетих ръцете му да се протягат, но като юмруци ли или като остри нокти — за да ме одере или да ме удари, това не разбрах. Вкопчих се в облегалката пред мен. Гласът му избухна:
— О, смъртта!
Трамваят спря.
Давай, казах си,
— Е занимание самотно! — изрече той със зловещ шепот и слезе на спирката.
Чух задната врата да се отваря. Най-сетне се извърнах.
Вагонът беше празен. Човекът си беше отишъл заедно със своите тревоги. Чакълът на пътечката край трамвая скърцаше.
Невиденият мърмореше нещо, когато вратите прищракаха плътно. Гласът му долиташе през стъклото. Нещо за гроба. Нещо за гроба. Нещо за самотниците.
Трамваят отскочи напред и хукна през високата трева и бурята.
Отворих прозореца и се взрях навън в мократа тъма.
Възможно бе отзад да имаше и град, и хора или пък някой, смазан от тежка скръб — не ги виждах, не ги и чувах.
Трамваят се носеше към океана.
Изпитвах ужасното чувство, че ще нахълта в него.
Смъкнах рязко прозореца и седнах разтреперан.
До края на пътуването неспирно си повтарях: ти си едва на двадесет и седем. Не пиеш. Но…
И все пак изгълтах едно питие.
Тук, в тоя затънтен край на континента, докъдето заселническите фургони бяха докретали заедно с хората в тях, открих един отворен бар, в който нямаше жива душа освен съдържателя, поклонник на късното предаване „Давай с мен, Касиди“ по телевизията.
— Една двойна водка, моля.
Гласът ми ме стресна. Защо исках да пия? За да се осмеля да звънна на моята любима Пег, на две хиляди мили оттук в град Мексико? За да я успокоя, че съм добре? Но какво толкова ме беше сполетяло?
Нищо освен едно пътуване с трамвай в студения дъжд и един ужасяващ глас зад мене, издухващ облаци от страх. Ала нямах смелост да легна в самотното си легло, празно като хладилник, изоставен от Окитата по пътя им към западните щати.
По-празна от леглото беше само сметката ми в „Банка на видните американски белетристи“, разположена в сграда като крайморски римски храм, готова да бъде отмита от вълните на следващата финансова рецесия. Сутрин касиерите чакаха отпред в гребни лодки, а директорът давеше мъката си в близкия бар. Виждах ги рядко. Тъй малко фантастични разкази успявах да продам на някое и друго безлично списание, че нямаше какво да вложа в банката. Та…
Отпих от водката. Потръпнах отвратено.
— Господи — възкликна барманът, — сякаш не си близвал алкохол.
— Наистина не съм.
— Изглеждаш ужасно.
—
