Читать «Смъртта е занимание самотно» онлайн - страница 33
Рей Бредбъри
Но не толкова самите деветстотин или хиляда книги, колкото заглавията, темите, невероятно мрачните, обречени и ужасяващи имена.
Върху високите, вечно здрачни полици беше Томас Харди в най-унилото му настроение, до Гибсъновия многотомник „Падение и упадък на Римската империя“, който се опираше о тягостния Ницше и безнадеждния Шопенхауер, залепен за Бъртъновата „Анатомия на меланхолията“, Едгар Алън По, Мери Шели, Фройд, трагедиите на Шекспир (не забелязах ни една комедия), творенията на маркиз дьо Сад, Томас Де Куинси, „Моята борба“ на Хитлер, Шпенглеровия „Упадък па Запада“ и т.н., и пр., и пр…
Имаше го Юджийн О’Нийл. И Оскар Уайлд, единствено с тягостното си есе за тъмницата, ала ни едно от люляковите му ухания, ни една от тинтявените му усмивки. „Чингис хан“ и Мусолини — рамо до рамо. Книги със заглавия: „Самоубийството като разрешение на въпроса“ или „Непрогледната нощ на Хамлет“, или „Лемингите — към морето“, бяха върху най-високата полица, побелели от прахоляк. На пода лежаха „Втората световна война“ и „Кракатоа — вулканичната експлозия, разтърсила целия свят“, редом с „Гладуваща Индия“ и „Червеното слънце изгрява“.
Ако огледаш и премислиш тези книги и още веднъж плъзнеш смаян поглед по тях, остава ти само едно. Като при нескопосана филмова версия на О’Нийловата пиеса „Траурът разхубавява Електра“, където самоубийствата следват едно подир друго, убийство се трупа връз убийство, кръвосмешението се редува с друго кръвосмешение, изнудването предшества отровните ябълки, героите се сгромолясват надолу по стълбите или настъпват стрихнин, ти накрая изсумтяваш, отмяташ глава назад и…
Гръмко се разсмиваш!
— Какво смешно има? — изрече някой зад гърба ми.
Извърнах се.
— Питам: какво
Стоеше, вдигнал слабото си бледо лице към мен, на двайсет сантиметра под върха на носа ми.
Човекът, който спеше върху кушетката за психоанализа.
Човекът, който притежаваше всички тези книги за свършека на света.
А. Л. ШРАНК.
— Е? — настоя той.
— Тази ваша библиотека! — измънках.
А. Л. Шранк ме гледаше гневно, чакаше.
Добре, че кихнах, та смехът ми секна и прикрил смущението си с книжната кърпичка.
— Прощавайте, простете — рекох. — Аз притежавах едва четиринайсет книги. Рядкост е да видиш цялата Нюйоркска обществена библиотека, пренесена на венецианския кей.
Пламъците изгаснаха в малките светложълти очички на А. Л. Шранк. Телено-тънките му раменца се отпуснаха. Юмручетата се отвориха. Похвалата ми го накара да погледне през собствения си прозорец и да ахне.
— Ами да — промърмори той удивено, — да, всички те са мои.
Стоях вгледан надолу към този човек, не повече от метър и петдесет и два — петдесет и три, а без обувки може би по-нисък. Ужасно ми се искаше да видя дали токовете му не са осем сантиметра, ала не свалях очи по-долу от върха на главата му. Но той изобщо не усещаше, че го разглеждам, толкова бе доволен от размножението на литературните гадини, плъзнали по закачаните полици.
— Притежавам пет хиляди деветстотин и десет книги!
— Сигурен ли сте, че не са пет хиляди деветстотин и
