Читать «Смъртта е занимание самотно» онлайн - страница 35

Сега бе времето да се отърва, но не сварих.

Шранк пак се бе втренчил в мен, сякаш можех да го опазя от набезите. Всеки миг очаквах да се вкопчи в лакътя ми.

Кеят потрепери. Затворих очи.

Счу ми се, че тайният ми служебен телефон звъни. Едва се сдържах да не викна: Телефонът! Търсят ме!

Но от това ме спаси вълна от мъже, жени и няколко деца, които подтичваха в обратна посока, не към сушата, а към морската страна на кея, предвождани от едър мъжага с черна пелерина и широкопола шапка.

— Последно возене, последен ден, последен път! — крещеше той. — За последно! Елатеее!

— Шейпшейд — прошепна А. Л. Шранк.

Точно той беше. Шейпшейд, собственик и стопанин на старото кино „Венеция“ в началото на кея, което до края на седмицата предстоеше да бъде съборено и превърнато в целулоидни люспи.

— Насаам! — долетя гласът на Шейпшейд от ръмежа.

Погледнах А. Л. Шранк.

Той вдигна рамене и кимна, позволи ми.

Понесох се в мъглата.

Проточено дрънчене и тропот, и хрущене, извисяващ се муден звек, потракване и рев, великанска стоножка робот се катери към планинско било в кошмарен сън, поспира на върха да си поеме дъх, юрва се с подскоци в серпантина от хленч, свистене и гръмотевичен грохот, от крясък, от човешки неистов рев, надолу и надолу по своя главоломен път, а там отново се нахвърля, по-настървено, връз друг хълм, друго възвишение, към още по-висока стръмнина, за да се метне пак, неистово, надолу.

Влакчето от лунапарка.

Стоях и гледах нагоре към него в ситния дъжд.

След час, тъй казваха, то щяло да умре.

Бе съставна част на моя живот, откакто се помня. Оттук почти всяка вечер чувахме как се смее и пищи народът, докато се вдига нагоре към висините на тъй наречения живот, сетне се срива надолу към въображаемата гибел.

Това щеше да бъде последното пътуване в късния следобед, току преди динамитчиците да налепят експлозивите по краката на динозавъра и да го свлекат на колене.

— Скачай вътре — викна ми едно момченце. — Гратис е!

— Дори и гратис, за мен това е било само изтезание — отвърнах аз.

— Ей, гледайте кой седи най-отпред — изкрещя някой. — И зад него!

Беше Шейпшейд, нахлупил широката си черна шапка до ушите, весело ухилен. Отзад седеше Ани Оукли, жената от стрелбището.

Зад нея беше човекът от павилиона на ужасите, до него старицата, която въртеше машинката за захарен памук и продаваше илюзия, която се топи в устата и ти си огладнял, преди да се заситиш.