Читать «Смъртта е занимание самотно» онлайн - страница 34

Човекът продължаваше да съзерцава библиотеката си и каза с леден глас:

— Защо се смеете?

— Заглавията…

— Заглавията ли? — Лепна се на прозореца, за да се увери, че на полиците сред всичките книги-убийци не се е вмъкнал някой предател веселяк.

— Кажете — запитах плахо, — нима в библиотеката ви няма нито едно лято, хубаво време, попътен вятър? Нямате ли ведри книги, щастливи открития, като, да речем, „Слънчеви наброски от едно градче“, „Слънцето е моето падение“, „В доброто старо лято“, „Юнски смях“ от Стивън Лийкок?

— Не! — Шранк се вдигна на пръсти, за да го изрече, осъзна се и се смъкна. — Не…

— Или пък „Хедлонг хол“ на Пийкок, или „Хък Фин“, „Трима в една лодка“, „Колко невръстен е баща ми?“, „Записките на клуба «Пикуик»«? Нещичко от Робърт Бенчли? От Джеймс Търбър? От С. Дж. Перелман?…

Изстрелях имената като картечница. Шранк слушаше и едва не политна назад от тоя радостен откос. Не ме прекъсна.

— Или например »Анекдоти на Саванарола“, а може и „Смехории от Джак Разпорвача“… — Млъкнах.

А. Л. Шранк, мрачен и леденостуден, ми обръщаше гръб.

— Простете — промълвих и наистина съжалявах. — Всъщност бих искал някой ден да ви разгледам книгите. Ако, разбира се, ми разрешите.

А. Л. Шранк претегли думите ми, реши, че се разкайвам, пристъпи и докосна дръжката на вратата. Тя изскимтя и се отвори с лекота. Той се обърна да ме огледа с малките си светли кехлибарени очи, а тънките му пръстчета прииграваха край бедрата.

— Защо не веднага?

— Не мога. Друг път, господин…

— Шранк. А. Л. Шранк. Специалист психолог. Не психиатър. Просто Шранк, природен лечител за изпаднали твари.

Подражаваше на моя брътвеж. Тънката му усмивчица бе размито отражение на моята. Знаех, че тя ще изчезне, ако аз, от своя страна, си затворя устата. Погледнах над него.

— Защо не махнете тая избеляла обява за карти таро? И тия за френологията и хипнотизма?

— Пропуснахте табелката за анализиране на почерци. А тая за номерологията е отвътре на вратата. Бъдете мой гост.

Тръгнах, но се спрях.

— Хайде — каза А. Л. Шранк. — Елате — настоя той, вече с искрена усмивка, усмивка на риба все пак, не на куче. — Влезте.

При всяка кротка заповед правех стъпка, взрян с неприкрита ирония в обявата за хипнотизма над главата на дребосъка. Окото му не мигна.

— Елате — каза А. Л. Шранк и кимна към библиотеката, без да гледа нататък.

Нямах сили да устоя на поканата въпреки автомобилните катастрофи, цепелиновите пожари, минните експлозии и душевните разстройства, които знаех, че се крият в тези книги.

— Добре — склоних. И в този миг целият кей се разтърси. Оттатък, чак в другия край, в мъглата, гигантско същество цапардоса кея. Сякаш кит връхлетя върху кораб, сякаш „Куин Мери“ заора в прастарите рифове. Ония гигантски железни чудовища, невидими, бяха започнали да отпорват талпите.

Вибрациите отскубваха дъските и бягаха през тялото ми, през тялото на Шранк, като тръпки на тлението и гибелта. Костите ни се разтресоха в кръвта ни. И двамата извъртяхме глави да различим разрухата оттатък в мъглата. Мощните удари ме оттласнаха от вратата. Титаническите пестници раздрусаха, разтрепериха и избутаха А. Л. Шранк към прага като някаква бледа кукла. Бледност опали извътре бледостта на лицето му. Бе като човек, подплашен от земетръс или от приливна вълна, хукнала по кея. Чутовните машини чукаха и блъскаха в мъглата на стотина метра от нас и прорязваха по зеленикавото чело и бузите на А. Л. Шранк невидими пукнатини. Войната бе започнала! Скоро тъмните танкове ще изгромолят по кея, рушейки всичко по своя път, порой от карнавални преселници ще бяга ужасено пред тях към сушата, в редиците им ще се озове и А. Л. Шранк, щом къщицата му от зацапани карти таро се разпадне.