Читать «Смъртта е занимание самотно» онлайн - страница 31

Десет хиляди тона мъгла се изсипа над Венеция, налепи се по стъклата и се провря към мен през процепите под вратата.

Всякога, щом душата ми се обвие от влажен и мрачен ноемврийски хлад, разбирам, че е крайно време пак да бягам от морето и да се подстрижа.

В подстригването на косата има нещо, което уталожва кръвта, укротява сърцето и разведрява нервите.

Освен това подсъзнателно чувах оня старик да се препъва на излизане от моргата и да се вайка: „Боже мой, кой го е подстригал тъй ужасно?“

Кейл, естествено — той бе извършил това ужасно дело. Та имах не една причина да се отбия при Кейл, най-некадърния бръснар във Венеция, а и в целия свят, но затова пък евтин, довеян от приливните вълни на мъглата, винаги на пост с тъпите ножици, размахал електрическата си машинка „Бъмбълби“, с която стряскаше и слисваше безпаричните писатели и невинните клиенти, налетели на него.

Кейл, помислих. Офъкай рухото на мрака.

Късо на челото. Да мога да виждам.

Късо на ушите. Да мога да чувам.

Късо на врата. Да мога да усещам какво пълзи по мен.

Късо!

Но все пак него ден не отидох при Кейл.

Като излязох от моето жилище навънка в мъглата, шествие от тъмни слонове се точеше по Уинуард Авеню. Което ще рече, павана от черни камиони с гигантски кранове и огромни екстрактори, прикачени отзад. Вървяха в пълен напред, запътени към кея, да го сринат или пък да започнат да го сриват. Това се чуваше от месеци насам. И ето го, настъпил бе денят. Или най-късно утре сутринта.

С Кръмли трябваше да се срещна чак следобед.

А Кейл не ме примамваше кой знае колко.

Слоновете се носеха с грохот, машинариите им стенеха и тресяха настилката, отиваха да разкъсат хищно павилионите за развлечения и конете от карусела.

Усещайки се като руски писател, безумно обсебен от страстта да отпъжда зимата и ледените вихри, какво друго ми оставаше, освен да ги последвам?

Докато стигна до кея, половината от камионите вече бяха изгрухтели по пясъка, за да настъпят към вълните, да извлекат оттам изпотрошените железарии, да ги натоварят и да ги отнесат. Останалите отиваха да изхвърлят боклука в морето, смилайки по пътя дървените парчетии.

Вървях подире им, кихах и бършех нос. С тая простуда би трябвало да съм си у дома, но мисълта да легна с тия мъгли, влага и дъждове в душата ми бе непоносима.

Стоях по средата на кея, смаян от собствената си слепота, удивен от всички тия хора тук, които само знаех, ала изобщо не познавах. Повечето павилиончета бяха заковани с нови чамови дъски. Няколко още работеха в очакване лошото време да нахълта и там, да разиграе обръчите, да изпотръшка празните бутилки. Застанали пред вратата им, младежи с вид на старци и старци с лица на столетници наблюдаваха камионите, които громоляха в далечния край на кея и се подготвяха да разбият и изличат шейсет години от миналото време.

Оглеждах се и осъзнавах, че никога не съм надзъртал нито иззад затворените им кепенци, нито под спуснатите и заковани с дървени летви брезенти.

Пак усетих, че някой ме следи, извърнах се светкавично.