Читать «Смъртта е занимание самотно» онлайн - страница 29

Кръмли погледна нагоре по тъмното стълбище към мястото, осиротяло от птича песен, от пролетта в Скалистите планини, от некадърния органист, свирещ за малките си жълти другарчета в отдавна забравени дни.

— Дай ми време да помисля, синко — обади се той.

— И да те оставя да станеш съучастник в убийство, тъй ли?

— Ето го, пак започна! — Кръмли блъсна вратата и тя се отвори с писък. — Абе как става тъй, че ту те харесвам, ту се вбесявам с тебе?

— Така ли ти действам? — попитах.

Но той си беше отишъл.

Кръмли не се обади двадесет и четири часа.

Скърцайки ядно със зъби, заредих машината и размазах Кръмли на валяка.

— „Говори!“ — начатках на листа.

„Абе, как става тъй — натрака Кръмли някъде от вътрешността на моята удивителна машина, — че ту те харесвам, ту се вбесявам с тебе?“

След това машината написа: „Ще ти телефонирам в деня, когато умре жената с канарчетата“.

Видно е, че още преди години бях лепнал две листчета на моя „Ъндъруд“. Едното гласеше: „ДОСТОВЕРНО ТАБЛО ВИДЖИ“. На другото е главни букви пишеше: „НЕ РАЗСЪЖДАВАЙ“.

Така и сторих. Просто оставих раздрънканото табли Виджи да трещи и да трака.

„Кога най-сетне ще заработим заедно над проблема?“

„Проблемът — отвърна Кръмли с моите пръсти, — проблемът си самият ти!“

„Искаш ли да станеш един от героите на моя роман?“

„Аз вече съм“

„Тогава ми помогни.“

„Как не!“

„По дяволите!“

Гневно издърпах листа от машината.

В този миг звънна „личният“ ми телефон.

Тичах дотам, сякаш бяха десет мили, повтаряйки си: Пег!

Жените в моя живот са били библиотекарки, учителки, писателки или продавачки в книжарници. Пег бе поне три от всички тях, но сега бе много далеч оттук и това ме ужасяваше.

Цялото лято беше в Мексико — на специализация по испанска литература, за усъвършенстване на езика, пътуваше по влаковете с дрипави пеони или по автобусите с жизнерадостни прасета, пишеше ми изпепелени от любов писма от Тамасунчале, писма, изпълнени с досада от Акапулко, където слънцето блестяло силно, а продажните мъже изобщо не блестели; поне за нея не, за нея — приятелката на Хенри Джеймс, консултантката на Волтер и на Бенджамин Франклин. Навсякъде мъкнеше кошница, пълна с книги. Често си казвах, че гълта братя Гонкур като сандвич на закуска.

Пег.

Веднъж седмично ми телефонираше отнякъде, от дън земята — залутана из малки градчета с големи църкви или от големи градове, измъкнала се току-що от катакомбите е мумии в Гуанахуато, задъхана след стръмното слизане от Теотиуакан, и тогава, за някакви си три кратки минути, се вслушвахме в ударите на нашите сърца и повтаряме същите безсмислени думи отново и отново: онези литании, които звучат сладко, все едно колко пъти или колко често ги изричаш.

Всяка седмица, звъннеше ли, слънце озаряваше телефонната будка.

Всяка седмица, щом затворех слушалката, слънцето умираше и изпълзяваше мъглата, идеше ми да хукна и да се завия презглава. Вместо това съсипвах машината с бездарни стихове или написвах разказ за марсианката, която, болна от любов, си мечтае как един землянин пада от небето, за да я отведе и тъкмо заради това те пък го разстрелват.