Читать «Смъртта е занимание самотно» онлайн - страница 30

Пег.

Друг път, понеже бях много беден, разигравахме телефонни хитрини.

Телефонният оператор от Мексико ме търсеше по име.

— Кой? — питах аз. — Кого търсите, не разбрах. Моля, повторете!

Чувах как Пег въздиша далеч-далеч. Колкото повече глупости издърдорвах, толкова по-продължително задържах връзката.

— Един момент, ако обичате, отново повторете.

Телефонистът повтаряше името ми.

— Почакайте — ще проверя дали е тук. Кой го търси?

И гласчето на Пег, задъхано, отвръщаше през две хиляди мили.

— Кажете му, че е Пег! Пег!

Аз се преструвах, че отивам донякъде и се връщам.

— Няма го. Позвънете след час.

— След час… — отекваше Пег.

И — трак, пиу — вече я нямаше.

Пег.

Нахлух в кабината и грабнах слушалката.

— Пег? — изкрещях.

Ала не беше Пег.

Мълчание.

— Кой е? — запитах.

Мълчание. Обаче оттатък имаше някой, не на две хиляди мили, а много близо, тук. И връзката беше толкова ясна, че чувах как въздухът се движи в ноздрите и през устата на безмълвния, в другия край.

— Е? — изрекох.

Мълчание. И оня звук на изчакване в телефонната слушалка. Който и да беше, седеше с отворени уста, залепнал за микрофона. Шепот. Шепот.

Мили боже, казах си, не може сексуален маниак да ми звъни в телефонна кабина. Хората не звънят на телефонни кабини! Никой не знае, че това е моята кантора.

Мълчание. Вдишване. Мълчание. Вдишване.

Кълна се, студен въздух прошумя от слушалката и ми вледени ухото.

— А, не, благодаря — извиках.

И затворих.

Бях по средата на улицата, тичах със стиснати очи, когато пак чух телефона.

Застанах насред платното, вторачих се в телефона, боях се да го пипна, страхувах се от дишането.

Но колкото повече се бавех там с риск да ме прегазят, толкова повече звънът ми заприличваше на погребално повикване от гробищата, на скръбна вест. Трябваше да се върна и да го вдигна.

— Тя е все още жива — изрече нечий глас.

— Пег? — изкрещях аз.

— Я по-кротко! — отвърна Елмо Кръмли.

Облегнах се на стената на будката, опитвах да поема дъх, успокоен, но и разгневен.

— Ти ли звънна преди малко? — попитах запъхтяно. — Откъде знаеш моя номер?

— Всеки един в това прокълнато от бога градче е чувал този телефон да звъни и те е виждал да препускаш към него.

— Кой е жив?

— Жената с канарчетата. Проверих я късно нощес…

— Това е било нощес.

— Не за това ти звъня, по дяволите. Ела вкъщи надвечер. Може и да ти одера кожата.

— Защо?

— В три часа сутринта какво те прихвана да ми стоиш пред къщата?

— Кой, аз?

— Гледай да си осигуриш алиби. Мразя да ме плашат. Ще си бъда у дома към пет. Ако си признаеш бързо, може да ти дам и бира. Който ме лъже в очите, бия!

— Кръмли! — викнах колкото ми глас държи.

— Бъди там! — И затвори.

Запътих се бавно към къщи.

Телефонът пак иззвъня.

Пег!

Или човекът с вледеняващия дъх?

Или пък Кръмли, от чиста проклетия?

С трясък отворих вратата, връхлетях вътре, затръшвах я, после с влудяващо търпение нагласих чист лист с Елмо Кръмли в моя „Ъндъруд“ и го принудих да ми казва само най-приятни неща.