Читать «Смъртта е занимание самотно» онлайн - страница 28

— Почеркът на писаното е разкривен; старчески почерк.

— Може да си го премислил и да си имитирал старчески драскулки.

— Може, обаче не съм. Боже мой, какво още искаш, за да се убедиш?

— Не си въобразявай, че като съм настръхнал, съм повярвал.

— В такъв случай — отвърнах и пак мушнах ръце в джобовете, свих ги в юмруци, а водораслите бяха скрити, но си чакаха реда — останалото е на горния етаж. Качи се. Погледни. Слез долу. И кажи каквото си видял.

Кръмли наклони глава да ме измери по маймунски, сетне въздъхна и пое нагоре, като амбулантен кърпач на обувки, помъкнал по една наковалня във всяка ръка.

На горната площадка се закова като лорд Карнарвън пред неотворената гробница на Тутанкамон. Накрая влезе. Причу ми се, че духовете на мъртвите птици шумолят с криле и надзъртат към нас. Причу ми се шепот на мумия, надигаща се от речните утайки. Ала това бе моята задрямала Муза, жадна за нови изживявания.

А всъщност долавях стъпките на Кръмли в стаята на старицата, приглушени от засипания с бял прахоляк под. Птича клетка издрънча на метал като камбана — бе я докоснал. После го чух как се навежда и надава ухо към вятъра на времето, долитащ от една изсъхнала и страдаща уста.

И най-накрая чух звука на името върху стената, прошепнато един, два, три пъти, сякаш старицата с канарчетата сричаше египетските йероглифи, символ по символ.

Когато слезе, Кръмли мъкнеше наковалните в стомаха си и лицето му бе изморено.

— С тая история повече не се занимавам — отсече той.

Чаках.

— „Хирохито се възкачва на трона“ — процитира заглавието от стария вестник, прочел го току-що на дъното на клетката.

— Адис Абеба! — допълних аз.

— Нима наистина е било толкова отдавна?

— Е, сега видя всичко — казах. — Какво ти е заключението?

— Какво трябва да е?

— Нима не го прочете по лицето й? Нима не видя?

— Какво?

— Тя е следващата.

— Какво?

— Всичко е там, в очите й. Тя знае за оня, който стои в коридора. Ходил е до нейната стая, но не е влизал вътре. Чака го и се моли да дойде. Вледенен съм от глава до пети и не мога да се стопля.

— Това, че излезе прав за боклуците от билетните конфети, че откри тази къща и че разпозна човека, не означава, че ти си шампионът прорицател на виджи за изминалата седмица. Вледенен бил от глава до пети! Вледененият съм аз, ако искаш да знаеш! С твоите измишльотини и моите тръпки не се купува кучешка храна и на умряло куче!

— Ако не сложиш охрана тук, до два дни тя е мъртва.

— Ако разставяхме охрана край всеки, който ще е мъртъв до два дни, няма да ни остане полиция. Знаеш ли какво ще ме направи капитанът, ако отида да му давам ум как да си разпределя хората? Ще ме изрита по стълбите и ще запрати подир мен полицейската ми значка. Слушай какво — тя е никой! Неприятно ми е да го кажа така. Но такъв е законът. Ако беше някой, може би щяхме да поставим…

— Тогава ще я охранявам аз!

— Чуй се какви ги приказваш! Нали ще трябва да ядеш, да спиш. Не може да си постоянно тук, и ти го знаеш. В мига, в който изтичаш за един кренвирш, той, оня, който и да е, какъвто и да е, ако съществува, ще се вмъкне вътре, ще я накара само да кихне и тя е свършена. Тук не е идвал никой! Било е валмо косми, вардаляно от нощния вятър. Старикът пръв го е чул. Сега го чува госпожа Канарче.