Читать «Смъртта е занимание самотно» онлайн - страница 27

— Млъквай и хващай картата.

Колата подскочи напред.

Така се метнах вътре, че едва не си счупих врата.

Елмо Кръмли и аз се вмъкнахме в тютюневите ухания на вечния тавански здрач.

Кръмли се вторачи в празното място между старците, облегнати един на друг като разсъхнати ракитови столове.

Пристъпи, протегна ръка и им показа изсъхналите азбучни конфети.

Старците вече два дни бяха размишлявали над празната седалка помежду им.

— Кучи син — прошепна единият.

— Щом едно ченге ми показва такова нещо — тихо изрече другият, примигвайки при вида на спитените хартийки, — измъкнал го е значи от джобовете на Уили. Искате да дойда и да го разпозная ли?

Другите двама се отдръпнаха от оня, който заговори, сякаш бе изрекъл нещо нечисто.

Кръмли кимна.

Старецът придърпа бастуна под треперещите си длани и се надигна. Кръмли понечи да помогне, но гневният му поглед го отмести.

— Пази се!

Старикът заудря дървения под с бастуна, сякаш го наказваше за лошите вести, и се измъкна из вратата.

Последвахме го в ония влага, мъгла и дъжд, сред които божият светлик току-що бе загаснал във Венеция, щат Калифорния.

Влязохме в моргата с един старик на осемдесет и две, ала когато излязохме, той беше на сто и десет и вече не умееше да си служи с бастуна. Гневът в очите му бе угаснал, затова не ни и отпъди, като поискахме да го подкрепим до колата, и не спираше да се вайка.

— Боже мой, кой го е подстригал тъй ужасно? Кога е станало това? — Бъбреше, имаше нужда да се излее. — Ти ли му го стори? — викна, без да знае на кого. — Кой го стори? Кой?

Аз зная, помислих, но не го изрекох, докато го измъквахме от колата и го оставяхме да се настани на мястото си върху студената пейка, където го очакваха останалите старци, преструвайки се, че не забелязват завръщането ни, вперили погледи в тавана или в пода, едва изтърпявайки да си тръгнем, за да решат настрана ли да стоят от чужденеца, в който се бе превърнал техният стар другар, или пък да се скупчат край него, за да го стоплят.

Кръмли и аз не продумахме по пътя към всъщност пустата къща с канарчета за продан.

Чаках отвън, а Кръмли влезе да огледа празните стени в стаята на стареца, да изследва онези безбройни имена, имена, имена, Уилиям, Уили, Уил, Бил, Смит, Смит, Смит, изчегъртани с нокът в мазилката, за да се обезсмъртят.

Когато излезе, Кръмли остана вгледан назад в ужасно празната стая.

— Исусе — прошепна той.

— Прочете ли думите на стената?

— До една. — Кръмли се огледа, удиви се, че се намира пред вратата, загледан вътре. — „Той стои в коридора“. Кой е стоял там? — Кръмли се извърна и ме измери с очи. — Ти ли си бил?

— Знаеш, че не съм — настръхнах аз.

— Мога и да те арестувам за влизане с взлом.

— Но няма да го сториш — отвърнах нервно. — Вратата, всички врати тук не се заключват от години. Всеки може да влезе. И някой е влязъл.

Кръмли пак погледна към празната стая.

— А откъде да знам дали ти сам не си надраскал тези думи по стената, за да ми изкараш ума и да ме убедиш в шантавата си теория?