Читать «Смъртта е занимание самотно» онлайн - страница 17

— Не, май аз ще трябва да се успокоя и да изчезвам.

Което и стори. Отвори колата, скочи вътре и докато сваря да си понадуя балона, вече го нямаше.

Проклинайки, връхлетях в една телефонна кабина, пуснах монетата и позвъних на пет мили оттук, в Лос Анжелис. Когато вдигнаха от другата страна, чух радио да свири „La Raspa“, врата да се тръшва, вода да шурти от тоалетно казанче, ала усетих слънцето, за което копнеех, да ме очаква там.

Жената, която живееше в един от евтините апартаменти на ъгъла на „Темпъл“ и „Фигероа“, притеснена от слушалката в ръката й, накрая прочисти гърло и попита:

— Que?

— Госпожо Гутиерес! — изкрещях. Млъкнах и подхванах отново. — Госпожа Гутиерес, аз съм, Щурия.

— О! — възкликна тя и се засмя. — Si, si! Искаш да говориш с Фани?

— Не, не, искам само да й викнете. Моля ви да викнете долу, госпожа Гутиерес, може ли?

— Викам.

Чух я да се движи. Чух как целият паянтов, разнебитен жилищен блок се накланя. Един ден някой кос ще кацне на покрива и цялата сграда ще рухне под него. Чух да топурка и да лае зад нея по линолеума кученцето чихуахуа, бикоглаво и топарлачесто.

Чух как се отваря вратата на верандата и знаех, че сега госпожа Гутиерес се е навела от третия етаж, за да викне през слънчевия ден към втория етаж.

— Еей, Фании! Обажда се Щурия.

Викнах в слушалката:

— Кажете й, че трябва да я видя!

Госпожа Гутиерес чакаше. Дочух как изскърцва вратата на верандата от втория етаж, сякаш огромен капитан се бе изтърколил на дървените й подпори, за да огледа хоризонта.

— Ей, Фании, Щурия трябва да те види!

Дълго мълчание. Глас се извиси мило над жилищния двор. Не успях да различа думите.

— Кажете й, че искам „Тоска“!

— „Тоска“! — кресна надолу госпожа Гутиерес.

Дълго мълчание.

Цялата сграда се килна отново, този път на другата страна, както земята се обръща в обедната си дрямка.

Далечните звуци от първо действие на „Тоска“ се увиха край госпожа Гутиерес. Тя изрече:

— Фани каза…

— Чувам музиката, госпожа Гутиерес. Тя означава „Да“!

Затворих. В същия миг стотици хиляди тонове солена вода се стовариха на брега, на две крачки от мен като по часовник. Господ си знаеше работата.

Открих двайсет цента в джоба си и хукнах към трамвая.

Тя беше гигантска.

Истинското й име беше Кора Смит, но се бе прекръстила на Фани Флориана и всички я наричаха така. Познавах я отдавна, от времето, когато и аз живеех в тази къща, ала дружбата ни продължи и след като се преместих край морето.

Фани беше толкова огромна, че никога не спеше легнала. Ден и нощ седеше в огромен капитански стол, завинтен на палубата в скромното й жилище, чийто линолеум беше на вдлъбнатини и дупки, изровени от тежките й килограми. Движеше се колкото може по-малко, а въздухът биеше в гърдите и гърлото й, докато тя се носеше към вратата и се промушваше оттам, през коридора, към тясната тоалетна, където се боеше някой ден да не се вклещи като в капан. „Боже мой — повтаряше често, — представи си, ако трябва да викате пожарната, за да ме вади оттам!“ После обратно към стола, към радиото, към грамофона и — на крачка от тях — към хладилника, натъпкан със сладоледи, масла, майонези и всякакви други най-вредни за нея храни, в най-вредни количества. Неспирно ядеше и слушаше. До хладилника имаше полици, но не с книги, а с хиляди грамофонни плочи на Карузо, на Гали-Курчи, на Суортаут и на останалите знаменитости. Когато завършеше последната песен и последната плоча просъскваше и спираше в полунощ, Фани потъваше в себе си подобно слон, прострелян с мрак. Едрите й кости се отпускаха в безбрежната плът. Кръглото лице беше луна, бдяща над безбрежните териториални домогвания на нейното тяло. Подпряна на възглавниците, тя издишваше и вдишваше, издишваше отново, изпълнена със страх от лавината, която би могла да я смаже, ако неволно се отпусне много назад и тежестта й я задуши, ако плътта притисне и сплеска дробовете, скъса и угаси завинаги светлика. Не говореше за това, но веднъж някой запита защо в стаята й има неизползувано легло и тогава в очите й припламна такъв страх, че повече пред нея за легло не се и спомена. Дебелината, тази Убийца, не се отделяше от нея. Спеше в своята планина, обхваната от страх, а сутрин се пробуждаше щастлива, че още една нощ си е отишла, че е оцеляла.