Читать «Смъртта е занимание самотно» онлайн - страница 15

Вън в коридора опипах въздуха, мъчех се да отгатна стоял ли е друг някой там веднъж, дваж, няколко пъти през миналия месец, някой с череп, прозиращ под кожата на лицето. Исках да се извърна и тъй да изкрещя към горния етаж, че да разтърся празните кафези.

— Ако оня се появи отново, боже мой! Повикайте ме, чухте ли?

Но как да ме повика? Видях наблизо откачен телефон и под него указател от 1933.

Тогава креснете през прозореца!

Ала кой ще я чуе с този глас като стар ключ, превъртян в ръждива ключалка?

Казах си: ще дойда и ще стоя на стража.

Мъртвата морскодънна мумия, тази стара есенна жена, стегната в погребални повои, там горе, призоваваше студения вихър да повее нагоре по стълбите.

Казах си: заключи всички врати.

Но колкото и да се мъчих с входната врата, тя си остана открехната.

И дочух студения вятър, който още шептеше вътре.

Хукнах да бягам, но забавих крачка и спрях — запътил се бях към полицейския участък.

Мъртвите канарчета бяха взели да пърхат със сухи криле зад ушите ми.

Искаха да се освободят. Само аз можех да ги спася.

А и бях започнал да чувствам как кротките води прииждат над нилската тиня, как ще се вдигнат и ще заличат древната Никотрис, двехилядигодишната фараонова дъщеря.

Само аз можех да спра мрачния Нил, да не му дам да я зарие на дъното.

Хукнах към пишещата машина.

Затраках на нея и спасих птиците. Затраках и спасих старите сухи костици.

С чувство на вина и на тържество, на тържество и на вина ги изтеглих от валяка и ги положих на дъното на птицеклетковаровиковата речно-дънна кутия за ръкописи, където запяваха само когато прочитах думите, и зашептяваха само като отгръщах страницата.

После, въодушевен от това спасително деяние, тръгнах навън.

Запътих се към полицейския участък, изпълнен с велики мечти, безумни идеи, невероятни улики, вероятни загадки и очевидни заключения.

Появих се там с чувството, че съм най-изкусният акробат, застанал върху най-високия трапец, спуснат от най-гигантския балон.

Не подозирах, че детектив-лейтенант Елмо Кръмли е въоръжен с дълги остри шишове и въздушна пушка. Той тъкмо излизаше от участъка, когато влизах. Изглежда, нещо в изражението ми го е предупредило, че се готвя да го гръмна с моите предчувствия, мечти, схващания и заключения. С пресилен жест отри лице, залитна престорено назад и дебнешком запристъпя по алеята, сякаш наближаваше заредена мина.

— Какво търсите тук?

— Гражданин, който е успял да разкрие убийство, е длъжен да се яви тук.

— Къде ги виждате тия убийства? — Кръмли внимателно се огледа и очевидно не видя ни едно. — Друго?

— Значи не искате да чуете какво имам да кажа?

— Много съм ги чувал такива. — Той мина край мен и се запъти към колата си, паркирана до тротоара. — Всеки път, щом човек умре от инфаркт или се спъне в развързаните си връзки тук, в нашата Венеция, още на другия ден в участъка се появява някой и ме засипва с идиотски съвети как да съм разгадаел причините за спрялото сърце и как да съм завържел развързаните връзки. По лицето ви е изписано това инфарктно-връзково изражение, а пък аз цялата нощ не съм мигнал.